+ Гърците може да бъдат байганьовци, но ако се издъниш, ще те глобят, няма мърдане; Гърците може да мразят данъците, но ако не ги платиш, идват и ти затварят магазина…

 

Явор МИЛАНОВ

 

Действие първо:

Бунтовникът срещу реда

 

Нашият герой – класически русофил, с носталгия по „силната ръка“ – прекарва години в славословене на „мъжкарското“ управление, където законите са гъвкави, а властта е за тези, които могат да си я позволят. В България той се дразни на „либерастките порядки“, които го спират да прави каквото си иска – когато си иска.

По родното Черноморие той псува персонала, държи се като феодал, нарежда на сервитьора да му донесе „салата като у наше село, ама не ми носи тоя боклук, дето го режете за чужденците“. Очаква, че всеки кръчмар трябва да работи до сутринта, стига „да се плаща“.

В културния му хоризонт съществуват само „мутри, които знаят как се върти бизнес“ и „фуражки, които държат реда“.

 

Действие второ:

Сблъсъкът с гръцката реалност

 

Но ето че идва лятото и мутренските обноски внезапно губят своя чар. Нашият герой взима жената, внуците и кума и отива в Гърция, където „е по-чисто“, „не те гледат като портфейл с крака“ и „хората са истински, не са като нашите келнери, дето само гледат как да те одерат“.

Изненадата настъпва още в първата вечер:

Таверната затваря в 23:30!

Келнерът не се върти около масата като сомнамбул в 3 сутринта, молейки се за бакшиш!

Съседът по чадър не пуска чалга на колонка JBL!

Никой не крещи „Я, къде е нашто мезе?!“ през три маси!

Сякаш е попаднал в друг свят. Изведнъж същият човек, който твърди, че „либералната демокрация разкапва обществото“ и „само диктатурата с твърда ръка прави ред“, открива с учудване, че редът и законите всъщност не са толкова лоши, когато обслужват неговото удобство.

 

Действие трето:

Психологическата катастрофа

 

Но драмата става още по-сериозна, когато идва осъзнаването: Гърция не се управлява от „силна ръка“, а от демокрация, в която хората реално уважават закона.

Тук корупцията не се счита за „смазка на системата“, а за престъпление.

Тук бизнесмените не са мутри, а предприемачи, които знаят, че клиентът идва, защото получава качествена услуга.

Тук полицията не „респектира“, а просто върши работа.

„Ама чакай малко...“ – започва да мисли нашият герой.

Ако редът и законите правят Гърция толкова удобна за почивка, защо същите тези ред и закони да не направят и България удобна за живеене?

Ако демокрацията тук не е разруха, а носи благоденствие, какво значи това за приказките ми, че „либерастията унищожава света“?

Ако мутрите, които години наред съм възхвалявал, всъщност са проблем, а не решение, значи цялата ми идеология е била... глупост?

И тук започва екзистенциалният срив.

Нашият герой веднага си намира утешителна теория:

„Абе, гърците си имат и те тънките номера, не вярвай много!“

„Те са били хитри, завлекли са ЕС с пари, ама сега живеят като царе!“

„То и у нас можеше да е така, ама нали всички знаем защо не е...“ (тук следва неясен заговор между американци, Сорос и „нашите продажници“)

И така, вместо да признае очевидното – че няма нужда от олигархична власт, за да има ред, той се връща в България с твърдото убеждение, че тук не може да има Гърция, защото „манталитетът ни е такъв“.

Но следващото лято отново се товари на колата, прекосява границата и влиза в онази същата Гърция, която му доказва, че всъщност проблемът изобщо не е в „манталитета“, а в управлението, което е позволило хаоса.

И така цикълът продължава – всяка година по едно морално фиаско, което се замита под килима с узо и калмари.

Трагедията на самозаблудата

В крайна сметка тези хора не мразят демокрацията – те просто не искат да признаят, че цял живот са били жертви на илюзии.

В Гърция обичат реда, но в България наричат реда „либерастия“.

В Гърция обичат обслужването, но в България защитават „бизнесмени“, които експлоатират работници.

В Гърция обичат полицията, но в България подкрепят „мъжкари“, които държат страната в страх. За тях истината е като слънцето – не могат да го гледат дълго, без да ги заболи. Затова се връщат в мъглата на удобните заблуди, докато следващото лято пак не се озоват в държава, където „мутрите“ не управляват.

 

2. Русофилът в Гърция: Голямото откритие

 

След няколко посещения в слънчева Гърция, нашият герой започва да развива нова теория за света. Защо? Защото, след като е похарчил няколко лета в обожание на гръцкия ред, липсата на мутри и възпитания персонал, той най-накрая започва да забелязва нещо особено смущаващо.

Гърците всъщност не са чак толкова различни от нас!

 

Прозрение първо:

Гърците не са „световни шампиони по културност“

 

Първият шок идва на магистралата. Докато кара по спретнатите гръцки пътища, изведнъж някакъв чичак с Fiat Panda прави маневра, която в България би била причина за международен скандал.

Изпреварване отдясно?

Рязко спиране без причина?

Жестове с ръце, сякаш кара лодка в буря?

Нашият герой е в потрес. Той цял живот е живял с убеждението, че само в България има подобна безпардонност. А тук? Гърците псуват! Гърците свиркат с клаксон! Гърците засичат на пътя!

 

Прозрение второ:

Байганьовщината няма националност

 

След като излиза от шока на пътя, нашият герой отива на вечеря в таверната, където с изненада вижда как гърците правят абсолютно същите неща, които той презира у „простаците“ в България. Сервитьорът им казва, че кухнята затваря в 23:30, но те настояват за още една поръчка. Тропат с ръка по масата и викат „елате, елате!“, вместо да чакат обслужване.

Чакайте малко... Те наистина ли молят за „още една ракия от шефа“?!?

Гръцкият им „братовчед“ се оказва не чак толкова различен, само дето пие узо вместо ракия и не слуша чалга, а някакви сърцераздирателни бузуки.

 

Прозрение трето:

Хитрите сделки

 

Нашият герой е шокиран за пореден път, когато чува как собствениците на малки магазини в Гърция „играят играта“ точно като българските тарикати.

„Ако искаш по-евтино, дай кеш, брат“;

„Съседът да не чуе, ама за тебе ще го направим без касова бележка“;

„Това сирене е домашно, ама, ако не те кефи, мога да ти дам фабрично и да кажем, че е домашно“.

Но тук идва най-големият шок – въпреки че гърците си остават тарикати, системата не се срутва. Няма мутри, няма полицейски чадър над „нашите хора“, няма рекет.

Как така?!

 

Финалният удар:

Голямото невидимо правило

 

Накрая, след години на анализи и дълбоки размисли (или поне след три вечери с узо), нашият герой разбира къде е разликата:

Гърците също са чешити.

Гърците също обичат да заобикалят правилата.

Гърците също са готованковци, които винаги искат „келепира“.

Но в Гърция няма „наши хора“ на власт, които да направят това модел за цялата държава!

Разликата не е в хората – а в институциите.

Гърците може да бъдат байганьовци, но ако се издъниш, ще те глобят, няма мърдане.

Гърците може да мразят данъците, но ако не ги платиш, идват и ти затварят магазина.

Гърците може да не обичат бюрокрацията, но ако нарушиш трудовите права на персонала си, те съсипват.

Тук няма „нашите мутри“, „нашите партии“, „нашите ченгета“. Просто системата работи, а това променя всичко.

 

Заключение:

Драмата на осъзнаването

 

Нашият герой е смутен и раздвоен. От една страна вижда, че Гърция не е някакъв възвишен Олимп, където всички са културни и благородни. От друга страна - осъзнава, че една държава може да бъде дисциплинирана, без да се управлява с диктатура, „твърда ръка“ или мутри.

И това е най-болезненото прозрение. Защото означава, че цялата му теория за живота – че „българите са си такива“ и „само диктатура ще ги оправи“ – е пълен боклук.

И докато седи на плажа, гледайки морето и размисляйки върху живота, единственият му изход е да си налее още една мастика и да си каже: „Айде, да не мислим сега за политика“.

Защото какво друго му остава?