Разказ от Змей Горянин

 

Денят е слънчев. Небето е синьо и чисто. Земята е разкаляна от топящия се сняг, който валя вчера. Хиляди малки поточета се стичат по надолнищата и преливат канавките на шосето. Бе ляво от него, в една изпотъпкана от танковете нива, пасат два измършавели вола. Стопанинът им, коленичил на слога, с ръце разравя купчина още съвсем рохкава, черна пръст; разравя гроб. Един прост кръст скован от две летви е облегнат до една къпина. До него - два окървавени шайкача.

 

Ето: този човек е най-окаяният от всички престъпници, най-светотатният и най-черен разбойник - мародер! Разравя войнишки гробове и ограбва труповете.

Изтръпвам. Повдигам карабината, но нещо ме спира. Иска ми се с поглед да унищожа тази хиена, за която куршумът е прекалено щедра награда. После ми се ще да избягам, за да не присъствувам на отвратителното зрелище.

И все пак не мога. Някаква необяснимо властна сила ме задържа. Има нещо особено в този приведен човек, риещ земята с кокалестите си пръсти. Движенията му са твърде спокойни за мародер.

Правя тихо няколко крачки и го заглеждам: възстар селянин, чисто и спретнато облечен, с една хладна примиреност, запечатана по обгорялото му лице.

Не ме забелязва. Ръцете му вече са до окървавеното платнище, под което личат два трупа. Разтреперените пръсти повдигат единия край на платнището и покрай устните на гробаря се очертава мрачна гънка.

- Ех, сине... Най-сетне те намерих!

Десницата му прави широк кръст:

- Бог да те прости!

- Бог да прости! - повтарям аз без да искам.

Човекът повдига любопитен поглед.

- Виж ти! Български войник! - и посочва единия мъртвец. - Този ми е син. Трийсет гроба съм изровил досега да го намеря. И нощя съм ровил. Боях се да не ми го изпие земята. Два дни и една нощ ровя. Де що има войнишки гробове наоколо съм ги изровил. Погледна заровените, реча им "Бог да го прости" и пак ги заровя... Него търсех...

Селянинът разказа това с такова студено спокойствие, че потръпвам. Мравуняк минава по тялото ми.

- Откъде си?

- От Н. Ей там горе в чуките. Българско село е. И аз съм бил войник, като тебе. И син ми беше войник. Ала аз служих в българската войска, а пък той... на. Затриха ми го сърбите...

- Защо сърбите?

- Те, те! Знаех си аз още като тръгваше.

Дивно спокойствие излъчваше лицето на мъртвия син. В полуотворените очи лежи покоят на вечността. Бащата доизравя гроба и се опитва да изтегли сам тялото. Помагам му. Едва сега виждам по сбърчената му дясна буза да трепти една сълза.

И пак глухото:

- Ех, сине... Виж, български войник те носи...

Дали наистина по лицето на убития преминава усмивка на доволство, или това е последната ласка на свободното българско слънце?

Селянинът започва нервно да съблича от тялото на сина си сръбските войнишки дрехи. После отърчава до колата и донася вързоп.

Аз започвам да му помагам. Донасям в една захвърлена каска вода от канавката на шосето, да измием съсирената кръв от гръдта на мъртвия. Сетне го обличаме. Старецът говори на себе си:

- Не го искам в сръбски дрехи! Донесох си му неговите дрехи от село... Да си го пременя и да си го отведа, като ерген... Ех, ех... Всичко знам аз... Застрелял го сръбският офицер, защото син ми рекъл, че не иска да се бие с войска, която иде от изгрев слънце, от България... За нас изгрев слънце си беше България. И синът ми тъй казал, а оня го застрелял... Право в сърцето... Знам аз. Другарите му ми казаха всичко...

Сега мъртвецът е облечен в чисти селски дрехи. Полагаме го на пъстро халище, а сетне с халището го натъкмяваме в колата.

- Ей, Сивулек, Черньо, - подвиква селянинът, - Хай-де-те! Ще караме сина на село.

Животните ни изглеждат с тъжните си очи, пръхват с ноздри и сами идват до хомота.

Аз откъсвам един мак от слога и го хвърлям в колата. Цветчето затрептява върху бялата риза на мъртвеца, като бликаща кръв.

Света кръв, пролята за България.

Царибродско, 10 април 1941 г.

 

(Бр. 21/2024 на „Златоградски вестник“)