Евгени МАРКОВ

1972 година. Баща ми е починал преди няколко месеца. Къщата ни е незавършена, покривът, до колкото въобще има покрив, тече. Мама ми е оставила последните двайсе стотинки от даскалската си заплата и е отишла на работа. Живеем в сутерена. Нямаме ограда. Даже външна врата нямаме. От улицата стигаш директно и безпрепятствено до стаята в която живеем. Прозорецът е на двадесетина сантиметра от земята.

Поглеждам през този прозорец и изтръпвам.

Един сгърчен, мургав човек, зле облечен, абе направо- циганин обикаля около къщата и се оглежда. Носи някакъв пакет. Или чувал. Не го познавам, не е от тука. Макар да съм дванадесет годишен мъжага, се разтрепервам от страх и всичко, което ми хрумва е да врътна ключа на единствената врата.

След малко чувам стъпките му отвън. Чука на вратата. Аз почти не дишам.

Осмелявам се след един час да открехна вратата все пак.

Чувалът му е отвън. Него го няма, но си е оставил чувала.

Затварям, пак така тихичко и заключвам.

Мама се прибира в пет.

- Какво е това пред вратата? - пита.

Внася чувала и го отваряме. Две одеяла имаше вътре. Навити и вързани с книжен канап. Обикновени одеяла, такива - ширпотреба, за който помни понятието. А вътре в одеялата плик. Без надпис. В плика - 200 лева.

Знаете ли какво означават 200 лева през 1972 година? Две заплати. Даскалски. Така и не разбрахме кой беше циганина. Защо ги е оставил тука тези неща, ще се върне ли да ги търси?

След два дни дойде на гости една, баба Люба се казваше и разкри мистерията.

Събрали се татковите приятели, умували как ли се оправя семейството на Марко, изтръскали джобовете, оформили този пакет и изпратили един от тях да го донесе /чичо Серафим от Сеславци се оказа циганина и въобще не беше циганин/

А никаква бележка не оставили, понеже не искали да ни навлекат неприятности. Не искали да ни викат и да ни разпитват какви са тези, защо са изпратили това, какви връзки имаме с тях и така нататък. Приятелите на татко. От затвора в Белене. С тяхна помощ и къщата довършихме след време.

Седя вчера в залата и оглеждам хората, дошли на представянето на книгата за Белене. Със сигурност между тях са били и някои от децата на татковите приятели. Ама от къде да знам.

Нищо де. Някой ще напише книга... Ще отида на представянето...