Сотир НАНЕВ,

родом от Прилеп

 

"Воден, с неговите водопади и отличното му местоположение, е извънредно красив град. На източната му страна има една прочута местност с много чинари, през която тече река Вода. Тази местност някои смятат за една от най-красивите в света. В средата на града има голям площад. Населението в цяло Воденско е българско. Някога градът Воден е бил столица на цар Самуил и седалище на българския патриарх Дамян Дръстерски. През революционното време Воден и Воденско взеха много живо участие. Един от многото известни войводи, станал легендарен, е панагюрецът Лука Поплуков, убит в сражение с турците през 1905 г.

 

Имайки опита на Лерин, щом влязохме в града, решихме да отидем в някое кафене. Поискахме да ни покажат някое българско кафене да пием кафе. Като чуха българска реч и видяха военна униформа, те се раздвижиха като пчели в кошер. Няколко от тях се спуснаха към нас. Гледат ни и не могат да повярват. Ние повторихме молбата си.

- Ама вие българи ли сте?

- Да, българи.

- Българи! Ние толкова години ви чакаме, та сега кафе в кафене ли ще пиете? Тук всяка къща ще ви даде по двадесет кафета. Елате, братя, добре сте ни дошли!

Групата веднага се увеличи. От всички улици тичаха хора към нас да ни посрещнат. Останахме изненадани след онова, което видяхме в Лерин.

Гледам нашия спътник немец, който в това време продължаваше да стои в автомобила. Той беше съвсем слисан от онова, което виждаше тук, от тая радост и сърдечност.

Групата граждани, гражданки и деца растеше всеки миг. Нови прегръщания и сълзи от радост. Нашият немец, който отначалото гледаше смаян от прозореца на автомобила, по едно време като че се опомни, удари енергично вратата и слезе. Скоро площадът почерня от народ. Дадохме им вестници и портрети. За всеки вестник и портрет се протягаха десетки ръце. Дадохме им, колкото имахме. Но исканията бяха много.

...Гледа немецът това надпреварване и боричкане за един вестник и не може да разбере защо е. Обяснихме му, че не са виждали български вестник, нито каква и да е българска книга от десетки години, че гръцките власти наказваха много строго всеки, у когото се намери българска книга.

- Тъй ли? Ами защо не им дадете повече?

- Защото нямаме свършихме ги.

Ядосва се немецът защо сме ги свършили. Един от другарите ми му даде няколко броя, които беше запазил за Солун. Немецът взе вестниците и сам ги раздаде.

Предложения да пием кафе получихме много. И какви ли не други предложения: за закуски, за вина, за коняци, за ракии. Един човек особено много настояваше да ни даде мед. И на тръгване дори не забрави да ни напомни за своя мед.

Отидохме в едно старо, известно българско семейство. Разбира се, заедно с нас дойдоха много от посрещачите. Цялата къща се изпълни. Хора имаше по стаите, коридорите, стълбите, улицата също беше пълна. Сложиха ни какви ли не лакомства, дадоха ни какви ли не напитки.

По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.

- Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.

Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.

- Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.

Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне.

Немецът много тревожно извика, че старецът е зле и може би ще стане нещо лошо с него. Стана и го прихвана да седне. Старецът ме целуна, целуна и кръста за храброст и почна да гали дрехите ми. Гали българската военна униформа старецът и тихо й се радва. Беше толкова много изтощен и слаб, че не можеше дори и да заплаче от радост. Но вярата му не беше изгаснала и съзнанието му за неговата народностна принадлежност беше ясно и твърдо определено. Колко мъки ли беше претеглил той в живота си за това, че е българин?

Излязохме. На улицата – шпалир от мъже, жени и деца. Пред вратата ни донесоха много букети цветя. Беше невъзможно да приемем всички, които ни поднесоха. И когато минавахме, от двете страни на улицата хвърляха над нас цветя непрекъснато, докато стигнахме автомобила. Тръгнахме.

- Довиждане, братя! Не ни забравяйте. Живеем само с мисълта за вас. Чакаме ви.

Излязохме от града. Немецът, който седеше до шофьора, се обърна с лице към нас и каза:

-Господа, никога не съм виждал нещо по-покъртително. Навярно това е един от най-силно преживените моменти в живота ми. Този момент никога не ще се заличи от паметта ми."

 

(Из „МАКЕДОНИЯ 1941. Възкресението или как бе посрещната Българската армия в Македония през Втората световна война“),