+ 153 години от рождението на българския войвода от Македония

Веселин АНГЕЛОВ

"Четата на Делчев, един от прочутите водачи, съставена от 21 бунтовници, към която се присъединиха и безсрамници от българското население, с които заедно достигнаха приблизително от 70 до 80 души, била обградена от страна на отрядите на царската войска в с. Баница"; "На двадесет и вторият ден от април (5 май 1903 г. - бел. авт.) в с. Баница бе убит един от водачите на българските комитети на име Делчев"; "На властта и е позната и е безспорна бунтовната нагласа на българите от серското село..."; "На съмнителните българи от споменатото село..."

Това се чете в публикувани в Република Македония до неотдавна неизвестни турски документи за убийството на Г. Делчев. Това са само редове от подробната информация на официалните власти за този трагичен ден. Преди пет десетилетия отцеругатели изровиха свещените кости на Г. Делчев, отрекоха му правото да се нарече българин и го предадоха.

"Гоце Делчев бе един праведник с кама в пояса. Легендата го представя като една бясна хала - и наистина никой не бе равен нему по смелост, но в неговата природа преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Всички угнетени будеха бунт в душата му. всички крайни блянове за преустройството на обществото изкушаваха ума му. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше от него." - твърди съвременник на Г. Делчев 15 години след неговата гибел. "От него по-голем нема" - кратко и мъдро, както само народът може да го каже. "Хайдушко божество"- според Яворов и "непостижим като полубог" - според Хр. Силянов - думи на безкрайна обич и признание за делото на човека, посветил краткия си живот за свободата на Македония. Думи на хора, които са го познавали, които са имали възможност да го слушат и да видят с очите си делата му.

Аз, днешният човек съм го виждал само на портрет и на няколкото четнически фотографии, където е застанал на последната редица. Вглеждал съм се в огнените му очи, в гордата му осанка. Често съм мислил - та когато са го убили, той е бил на моите години, даже по-млад. А колко много неща е свършил, колко широка диря е оставил след себе си...

Щастлива случайност в моя живот бе да се докосна, да взема в ръцете си малкото материално, което е останало от Гоце. Това е част от епистоларното му наследство - 24 оригинални писма, съхраняващи се във фонда на Историческия музей в Благоевград. Писани са в периода 1897-1902 г. до пунктовия началник на ТМОРО в Дупница и личен негов приятел - Никола Малешевски. Малки късове пожълтяла хартия, гъсто изписани с равен, четлив и понякога леко нервен почерк, говорещ за напрежение, за бърза и неспокойна мисъл, на моменти изпреварваща перото. Точни указания, записани с кратки фрази, малко думи, казващи на посветения всичко, думи на човек, който цени времето. И накрая - неизменният подпис: "С братски поздрав - Ахил".

Освен огромната информация, съдържаща се в тези писма, свързана с революционната дейност и даваща изобилен материал за изследователите на освободителните борби на македонските българи, те са забележителни и с това, че допълват с нови щрихи образа на Гоце - приятеля, човека, брата.

Чета и сякаш Гоце оживява пред мене - с цялото си величие и с човешките си слабости: "Не можах веднага да отговора - пише той. - Защото бех обладан от мързела, а най-главно от душевно и мозъчно разстройство. Снощи дойде Муструка, с когото на всичко отгоре ударих му едно хубаво пиение..." Сигурно е могъл да намери и друго оправдание за закъснялото писмо, но искрено признава грешката и слабостите си, както само силен човек би го сторил.

"Гадове" - това е краткото му определение за хората, които презира най-много - предателите, страхливците и шпионите. "Гони управниците, мрази и въставай против всеки властелин" - настоява Гоце в едно от поредните си писма до своя приятел. А истинското приятелство той го разбира така: "Приятелите по идея трябва да се слушат и един за друг да умират".

"Труд и постоянство, това е силата, с помощта на която човек става най-велик при всяко начинание" - ето заветът на големия, по-мъдър брат към по-малкия - Мицо, неизлязъл още от възрастта на младежките лудории, завет и към всички нас.

Тънък познавач на българската душевност, изкривена през дългите пет века на робството, Гоце Делчев с болка споделя: "Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест... Пък имаме заето и нещо от гръцките болести, а именно колкото глави, толкоз капитани. Пустата му слава! Всеки иска да блесне, па не знае фалша и на тоя блясък".

Жалко, наистина жалко, че наблюдението му звучи актуално и днес. И всичко това е Гоце - силен и слаб, суров и романтичен, но винаги ярък - в мислите, чувствата, постъпките си. Наистина полу-бог...