Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като изчаках няколко минути, сигнализирах отново. Тъй като това трябваше да е последният ми курс, мислех да тръгвам, но вместо това паркирах колата, отидох до вратата и почуках... „Минутка“, отговори крехък, възрастен женски глас. Чух нещо да се влачи по пода.
След дълга пауза вратата се отвори. Пред мен застана дребна жена на около 90 години. Беше облечена в памучна рокля и шапка с воалетка, като че ли от филм от 40-те години. До нея стоеше малък куфар. Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него от години. Всички мебели бяха покрити с чаршафи. Нямаше часовници по стените, никакви дрънкулки или съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашон, пълен със снимки и стъклария.
„Бихте ли ми помогнали да занеса куфара до колата?“ - попита тя. Занесох куфара и се върнах да помогна на жената. Тя хвана ръката ми и бавно тръгнахме към колата. След това дълго ми благодари за любезността ми. "Няма нищо", казах й, "просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както искам да се отнасят с майка ми."
„О, ти си толкова добро момче“, каза тя. Когато се качихме в колата, жената ми продиктува адреса и след това попита: „Можеш ли да минеш през центъра на града?“
„Това не е най-краткият път“, отвърнах аз.
"О, нямам нищо против," обясни жената. - „Аз не бързам. Отивам в хоспис“.
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха. „Семейството ми си отиде преди много време“, - продължи тя с тих глас, - „докторът каза, че и на мен не ми остава много време.“
Спокойно протегнах ръка и изключих брояча.
„По какъв маршрут бихте искали да минем?“ – попитах.
През следващите два часа карахме през града. Тя ми показа сградата, в която някога е работила като портиер. Минахме през квартала, където тя и съпругът й са живели, когато били младоженци. Показа ми един склад за мебели, който някога е бил зала за танци, където тя се е занимавала като малко момиче.
Няколко пъти тя ме помоли да спра пред някоя сграда или алея и седеше мълчаливо, гледайки в тъмнината. След това внезапно каза: "Уморена съм, да тръгваме."
Карахме мълчаливо до адреса, който ми даде. Беше ниска сграда, нещо като малък санаториум, с алея за автомобили покрай вратата.
Двама санитари се приближиха до колата веднага щом пристигнахме. Те внимателно й помогнаха да излезе. Сигурно са я чакали. Отворих багажника и пренесох малкия куфар във входа. Жената вече седеше в количка.
"Колко ти дължа?" - попита тя, отваряйки чантичката си.
"Нищо," - казах аз.
"Ти трябва да си изкарваш прехраната," - отговори тя.
"Има и други пътници," - отвърнах.
Почти без да се замислям се наведох и я прегърнах. И тя ме прегърна силно.
"Ти даде на една стара жена малко щастие," - каза тя. - "Благодаря."
Стиснах ръката й и си тръгнах... Зад мен вратата се затвори. Това беше звукът на още една книга на живота, която се затваря...
На връщане не взех повече пътници. Карах накъдето ми видят очите, потънал в мислите си. Този ден почти не говорих с никого. Ами ако тази жена беше срещнала сърдит шофьор или някой, който няма търпение да си свърши смяната? Ами ако бях отказал да изпълня молбата й или бях натиснал клаксона няколко пъти и си бях тръгнал?...
Накрая искам да кажа, че никога не съм правил нищо по-важно в живота си.
Приучени сме да мислим, че животът ни се върти около велики моменти, но великите моменти често ни хващат неподготвени, красиво опаковани в нещо, което другите може да смятат за дреболия.
(Текст на шофьор на такси от Ню Йорк,който той
пуска на страницата си в социалната мрежа.
От страницата на Росица Гикас)