Този разказ на писателя няма да намерите в единственото многотомно издание на неговите съчинения от 1962 г. Той обаче е включен в сборника „Червени страници“, издаден с „пренебрегвани“ през комунистическите години работи на Антон Страшимиров чак през 2018 г. ЗВ

 

Е З Е Р О

Разказ от Антон Страшимиров

                                                                  Дойран, 23 декември 1915 г.

 

По двата бряга на езерото блещят огньовете на враждебните биваци. Но аз съм в безмълвието на нощта, сред огледалните води, които отразяват звездите. Душата ми е пред прага на смирението. Само смутената мисъл все още блуждае към север, по гигантските снежни планини.

Години текат, минават столетия, а кървавите легенди на Беласица се разрастват. Звездите не слизат на земята, уви – езерото само ги отразява във вечно кристалните си водни струи.

Лодката е замряла над тъмни бездни, взирам се в тях и сред блещукането на отразените небесни светила в мен се вторачват погледи… Любими, горящи, жадни за живот и свят погледи.

…Под дълги вежди горят черни очи, ясни като зорница. Незабравими погледи на апостола. Текат днес реки кърви, лесовете шепнат нови легенди на всеки шубрак от Круша, Беласица, Пирин, Благуша, Кожух – всеки камък от тези планини мълви тайнствената легенда на неговия живот, животът на Георги Делчев.

…Огнен поглед на сини очи – поглед, по-горд от челото на Пирин и по-дълбок от езерото. С устрема на Х. Димитра полетя той от пазвите на Стара планина, разпери криле над гори и планини и дишаше любов, вдъхваше вера. Как неотразимо ме приковава и сега – през смъртта – безумният поглед на безумеца Кръстьо Асенов!

…Две хлътнали черни очи, два въглена – трептят брилянтни. Толкова девствен възторг има в тях и пак са тъй остри те, ястребски остри. Той загина с Дамян Груева. Кой кът в Малешевско не шепне още името на Сандя Китанов?

…Мечтателен поглед под широко чело на волен черноморец! Усмивката му би победила и змията. Как тъжно ме гледа той – загиналият скръбно, незабравимият Михаил Даев!

Засмени очи на тих, беззаветен и със странна съдба млад човек. Из недрата на векове бликат тъми и лъжа; Герджикови в Гевгели се обявяват за сърби. Най-младият отпръск от рода е отведен в Сърбия, изучен е и като сръбски офицер – вожд – се явява в Македония да търси народа си. Той го намери своя български народ и умря за него, като възкреси правдата в душите на всичките си близки. Загадка на българската душа бе Георги Герджиков.

О, десетките погледи на студентческа младеж, събрали се под кърваво знаме от всички родни кътове. Те са пред града на своя млад войвода – Савата Михайлов. И идат орди – в трепет е Гевгели: почва се неравен бой. И гинат един след друг тридесет златни образи, надежди на земята ни!

… - Карай, лодкарю, отведи ни дълбоко, окървавиха се водите! И шуми Полянин, в който майки, жени и деца посрещат ликуващи своите юнаци – своите синове, мъже и бащи, завърнали се от неизвестността на волното изгнание.

…

Изгаснаха огньовете под Благуша на запад, загаснаха те и под Круша на изток, стихнаха кървавите стонове. Нощта се затаи и отпусна дъх, езерото – то диша. Беласица закрива севера с преспи, които се губят в облаци. И лъхна оттам сприя и обля сърцето ми в кърви. Неверница мисъл, която побеждава всеопрощението на нощта! В тази страшна планина израсна и покри гигантските зъбери великанът на Мизия: безвестният син на безвестно луковитско село.

Вие не знаете – родени и неродени още там – вие не знаете! И аз ще ви разкажа. Безвестно откъде и незнайно защо, яви се воинство от сто хиляди, от двеста хиляди. И обковано в страшни доспехи, то заемаше рид след рид от планините на нашата малка, на нашата изстрадана, на нашата окървавена страна. А воинството на земята ни бе далеч на запад: то гонеше познат и презиран враг. И ние бяхме наново пред плен и сеч. Тогава шепата хора – синове на южните ни планини – дадоха страшните воеве – Боевете при Криволак!

Кажете Бог да прости Христа Чернопеев, Илия Цирункаров, Димитър Митрушев, Милош Станишев, майор Стрезов, капитан Кюлюмов, капитан Попов – кажете Бог да прости младите военоначалници на младото македонско войнство!

 

Те победиха смъртта.

Те съкрушиха стихията.

И откриха зората

на свободата и щастието…

 

…

Лети петхилядна отвага срещу ураганния огън на десетки батареи и 17 картечници. Лети и гайди начело свирят.

„Как ще минем, майко, реката Вардар, мътна е, майко, кървава…“

А коси ураганният огън; разредените вериги са на 20 стъпки пред вражите окопи, падат един след друг началниците, пада и сам командващият цялата отвага. Тя спира, окопава се сред трупове пред вражите байонети и стои като назъбена челичена стена, стои ден, стои пет. На шести ден иде нова вълна и помитат врага!

…Сприята от Беласица раздвижи огледалната повърхност на водите, езерото оживя, блясъкът на звездното небе се изгуби, закършиха се дъги – те са червени, вериги цели, кървави вериги. Колко много покосен живот, Боже мой! Последен сред труповете се възправя непримиримият кукушанин Станишев. И вика, и зове той напред – иска и мъртвите да дигне. Но повален е и той. Зазорява се – редиците стенат. Всуе парламентьори вървят: утесненият враг се бои и не скланя да се приберат падналите.

На втори и трети ден стенещите редеят. На четвърти ден стене още само един.на пети ден унива и той: вали сняг, пропива се от кърви, но затрупва. На шести ден летят ураганно ножове, врагът е далеч, над първите повалени редици се стелят други, команди санитари търсят живота сред смъртта и го откриват на 16 стъпки от телените мрежи: последни стенящ из отвагата от първи устрем! Сред мъртви шест дни и нощи, с две рани в снагата, в дъжд от куршуми и в снежна виелица… Доживял!

– Бързай, лодкарю, тегли към брега: езерото се запали, то гори в кървави пламъци!