Проф. д-р Радослав РАДЕВ

+ Изказване при представянето на книгите „Избрани страници. Из историята на Златоград и на Родопите“ от Ефим Ушев, по повод връчването на националната литературна награда „Станислав Сивриев“

Когато като член на журито ми бе поставена задача да кажа няколко думи за новите книги на Ефим Ушев, установявам, че никак не е лесно, но в същото време е удобно, защото за него можем да кажем, че е краевед, но че той е и учен, и поет, и журналист, защото има корен. И това е неговият златоградски корен, идващ от неговия род. Това е голямата му сила, макар ние в България малко да подценяваме този момент за нашите творци.

Истината обаче е тази, че един човек се уповава на силата на своя корен, а ние познаваме Ефим и чрез баща му Цветан, който му е вдъхнал родовите начала чрез чувството за българско достойнство, а след това и чрез родовото чувство за хумор и критична оценъчност, с която той поглежда към света около себе си.

И затова, когато поглеждаме сега към книгите, които той е издал, към статиите, портретите, изследвания и интервютата, които е публикувал, трябва да знаем, че тяхната сила идва и от това негово родово начало. Работата, която е свършил Ушев с издаването на книгите си, цялото тяхно съдържание, е работа на посветен. И затова много от вас не го виждат или пък много рядко ще го виждат из града, защото това е работа самотна, когато извън вижданията и обобщенията за този край от други учени и историци, Ушев е в състояние да види и отдели, да изнесе и подчертае детайла. А както знаете, едрите неща се крият в детайла. Дори когато опрем до езика, забелязвам как няма друг град, който да е направил от думата кикот – кикотка, или кокотка, т. е. женската умалителна форма на кикот. И това е много фино, защото тази дума има и лек еротичен нюанс, когато трябва да има някакво умаляване на смеха, а значи – да влезнеш в него, да го почувстваш и не само да го изразиш чрез гримаса на лицето, а да го усетиш дълбоко в себе си.

И действително, когато става въпрос за изследванията на Ефим, дори когато става въпрос за историята на образованието, на църквата, за отделните периоди от историята на града, а дори и за названието на Златоград през вековете, ние всъщност се захранваме от отделните детайли, които са издирени и които дават живот, които дават смисъл на нещата. И тук ми идва на ум примера при строежа на църквата – как един отишъл пред султанския дворец със запален купол на главата, за да покаже пред властите какъв огън му гори на главата и не ще може да се върне в града си, без султанското разрешение за градежа. Т. е. тук е силата на детайла за това да не се отказваш, когато си тръгнал за народните работи. Нещо, което ще видим и по-късно, когато става въпрос за друг „огън“ върху глава, а именно човекът, в случая чичото на Ефим, тръгнал да издейства златоградската гимназия и виси по коридорите на властта с дни, докато работата не се свърши…

Много нещо можем да мислим за българина, включително и негативни. Но в него има сила да не се отказва, когато става въпрос за важните неща за общността. И това при Ефим често ще го видим и усетим, защото, когато той е писал тези неща за своя град, едно, че в тях има жизненост, но и друго – че в тях има оптимизъм. А история без жизненост и оптимизъм защо да я учим, защо да я пренасяме за поколенията, защо да я носим? Ако не ни говори за нашите предци и прадеди, за тяхната сила и устойчивост, когато става въпрос било за църква, било за училище, читалище – тогава не би ни била нужна.

А ценното при Ушев в неговите неща е и това, че той не разделя златоградските деятели само на революционери или само просветители, на бедни и на богати. Защото всеки според силите си е допринасял за делото, допринасял е за развитието на общността – богатите не са заклеймявани, а пък бедните въздигани и това е ценното при излагането на едно или друго дело. Не знам как го е постигнал това Ефим, но ние усещаме това единение, а не разделение сред общностите. Когато става въпрос за единство в нещо, нямаме за цел да заклеймяваме някого, основен като че ли при него е бил принципът на приобщаването, който е много ценен в различните периоди от разноликата ни история, която заедно сме преживели. И ако можем да говорим, че при Ушев има нагласата да види фактите и от тях да направи сила, той има и концептуална истина – може да е отделна статия, може да е само интервю дори, но той ще го построи така, че да се види как в историята ни всеки си има мястото; това, че е направена една крачка за нещо, тази крачка не е направена само от един човек, тази крачка е направена от една общност, която е имала една цел и чрез единението си го е постигнала.

Често казваме, че геният на българина е в завистта, но ето, когато четем „историите“ на Ефим Ушев за Златоград, виждаме, че това не е така. Без да си е измислял каквото и да било, ето ги фактите при него, когато става въпрос за единението на една общност, която с много трудности и перипетии е постигала важните неща. При това с най-голямата си сила – че има стил, има красота, има жизненост и устойчивост.

Затова за мен тези две, а и не само тези две книги, разбира се, а и онези 35 години, когато е издавал своя вестник – това е един огромен архив, трупан с положени големи усилия. И когато в бъдеще ще трябва да се изследва историята на Златоград, първо ще се мине през архива, през книгите и през самия „Златоградски вестник“.

Когато наскоро избирахме български Патриарх, Църквата ни даде един пример как да титулуваме човек, който е направил нещо и как да говорим за него.

И се казва така, повторено три пъти: „Достоен! Достоен! Достоен!“

(Бр. 17/2024 на „Златоградски вестник“)