+ Поетът Павел МАТЕВ за своя път в изкуството и за това какво е за него поезията - превъзходството на добротата, за да чувстваш, че си нужен…

 

Ефим УШЕВ

 

През април 1986 г. Павел Матев беше в Смолян и в редакцията ми казват отиваш и правиш интервю, в броя оставяме място докато си направиш текста. Този поет обаче, известно е, не беше обикновен човек, винаги се движеше и ходеше из страната с мерцедеси и с хора от върховете на властта. Не всеки можеше да се доближи до него. И не виждах как може да стане това – да го „дръпна“ настрани и да го помоля точно с мен да се отдели и говорим поне половин час. Това беше невъзможно… Затова реших на общата среща в голямата зала на театъра, ако успея да си задам някоѝ от въпросите, но и да използвам задаваните от хората на срещата въпроси.

 

Матев чете стиховете си на фона на флейтата на големия Симеон Щерев, като преди него самият Сава Хашъмов изпълняваше негова поезия. Въобще - вечер, която не става често и се радвах, че тя се случва именно в Смолян. След това заваляха въпросите, а за мен оставаше просто така да „композирам“ отговорите му, че да успея да се впиша навреме в запазеното празно място на вестника. Справих се, разбира се, при това се получи съвсем нелош текст, който по-късно често се споменаваше. Ето основното от размислите на поета, предизвикани от въпросите ни.

 

…

 

…Доста време мина, откакто не съм бил в Родопите, вече 11 години. За тези години градът толкова се е променил, че му е драго на човек, че в пазвите на Родопа живее такъв град, живеят такива хора, променили така с ръцете си своя град.

Винаги съм застъпвал тезата, че поетът се ражда. Както се ражда миньорът, обущарят, актьорът или певецът. Поетът идва на света  с онази „божа искра“, макар едно време да ни беше страх да изречем тези думи… Но как по-хубаво да го кажеш? Това е всъщност природната даденост у един човек, а без нея нищо не върви. Познавам хора, които цял живот искаха да станат това, за което нямаха тази дарба. Те не можаха да пренасочат усилията си другаде и в крайна сметка останаха неудовлетворени, озлобени към живота хора. А би трябвало да прозреш – можеш или не можеш; да успееш да разбереш – роден ли си за него или не.

Първото условие, за да израсне един поет, е неизбежното условие за наличието на дарба. След това идват другите неща – формиране на характера, целеустременост, упоритост, за да не се отчайва; настойчивост – за да работи и при по-трудни условия, чувство за хармония, без което не може да се посвети на изкуството и особено на поезията. Трябва да живееш живота си силно, така че той да те измъчва, но ще трупаш преживявания, които ще оформят лицето ти.

Хайне казва, че сърцето на поета трябва да е такова, че ако стане земетресение и земята се разпука на две, то тази пукнатина да мине през неговото сърце. Това означава най-усилен духовен живот у поета. Той е антена на века, антена на времето, най-чувствителната мембрана и трябва да поеме всичко в себе си. Освен от победи, животът се състои и от поражения, които носят своя смисъл, защото могат да те изведат на правилния път по-бързо, отколкото ако не си ги преживял. Така става натрупването на оня вътрешен духовен материал на твореца…

Необходимо е писателят да бъде често сред хората, но най-напред той трябва да живее като другите хора, ясно и съвестно да гледа всичко. Казва се, че трябва да се наблюдава животът, гледайте живота и се учете от него. А нали Омир е бил сляп? Какво е виждал? Но той гледа с духовното си прозрение, видял е с душата си онова, което малко хора могат да видят с очите си. Лев Толстой само веднъж е напуснал Ясна поляна и е отишъл пеша до Москва. Този граф, който създаде безсмъртни творби, се опира на това – честно да гледа на живота, да съди правилно за него, опирайки се на богатството на собствената си душа…

Крайъгълният камък на моя естетически идеал е желанието ми да създам такава поезия, която да е близка до народа, която да е търсена и възприемана от него. Това е опората и вътрешното ми желание и стремление.

Моята майка не знаеше да чете, тя си отиде неграмотна от този свят. Сестра ми ѝ четеше стиховете ми, а мама ги галеше с ръка и плачеше. Когато Пушкин умира, един от големите руски критици пише: „Колко ли пушкиновци умират сега в Русия, без ние да ги знаем…“

Винаги съм смятал, че в българската литература има велики поети, в това число и двама гениални – Христо Ботев и Пейо Яворов. Но най-гениалният поет, това е народният безименен творец, който е създавал нашите народни песни. Мечтал съм да напиша една, макар и малка, лирическа „народна“ песен. В най-тъмните векове на робството нашият народ е създавал космическа поезия. Щом един народ в онези мрачни робски времена може да завързва люлките на своите чеда за звездите на своето небе, такъв народ никога няма да изчезне.

Критиката е казвала и много хубави думи за мен. Има критици, чието мнение уважавам и съм любопитен да чуя какво мислят те за новата ми книга. Има и критици, чието мнение не ме интересува и все ми е едно какво ще кажат. И да ме хвалят, и да ме критикуват, аз знам, че нямат сетива за поезия и ми е все едно. Вълнува ме обаче мнението на читателя. Книгите ми излизат в големи тиражи, но изчезват за ден или два от книжарниците. Понякога ми се иска дори да видя книгата си изложена на витрина… Как тогава да се оплача от читателите си, когато те ме търсят? А читателят е мерило за истинската поезия, смятам читателя за съставна част на изкуството. Онази част, която прави изкуството социално, обществено. Мога да напиша гениални стихотворения, но ако ги затворя в чекмеджето си, те не стават обществена сила. А няма поети, които пишат само за себе си. Поетът пише, за да бъде четен, а читателят е този, който превръща поезията в социален факт, след като я преживее…

Не приемам твърдението, че научно-техническия прогрес ще доведе до отмиране на поезията. Аз вярвам в човешката душа – докато има душа човешка, докато има сърце човешко, ще има и поезия. Сърцето и душата са територии на поезията. Те не са територии на науката, разумът е територия на науката, където възникват техническите идеи. Те могат да направят чудесен нашия живот, но могат и да го унищожат. Сменят се модата, танците, естрадата, но човешката душа не се променя. Ще остане великото начало, което се нарича любов, поезията е посланичка на любовта и тя не може да напусне тази длъжност…

…

Никога не съм писал текстове за песни. Писал съм стихове, които композиторите са превръщали в песни. Когато песента е хубава, красива – нямам нищо против нея, защото тя става любима на много хора и така се популяризира поезията.

…

През различните периоди от живота си човек се привързва към различни максими. Една е през млада възраст, друга е в зряла възраст. Обичам думите на Бетовен: „Аз не познавам друго превъзходство освен добротата“.

…

Стефан Цанев е характерен поет от средното поколение, интересен поет, остър, категоричен в позицията си, малко рязък. Той е твърде различен поет от тези от моето поколение. Но поезията се създава от различни поети, Маяковски казваше: „Побольше поетов, хороших и разных…“ За поезията са нужни различни индивидуалности. И друг път съм казвал, че единството на поетите се състои в техните различия, те трябва да са различни. Ако Стефан Цанев пише като Павел Матев, от единия няма нужда…

…

Мисля, че никой не е в състояние да назове един само образ от световната литература, който да го е запленил. Аз съм пленен от онези „две хубави очи“, от онази Рада, която е олицетворение на българката; от онази Албена, която всички нападат, но когато полицаят я извежда, казват: „Оставете Албена! Какво ще прави селото ни без нея?“

…

Имаше и въпрос за щастливите ми мигове в живота. За мен това са моментите, когато съм сред вас. Когато чувствам, че съм ви нужен.