Хана АРЕНД

 

България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна поради значителните териториални придобивки, получени за сметка на Румъния, Югославия и Гърция. И въпреки това България нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат политиката на "безпощадна твърдост".

 

Това се отнася не само до еврейския въпрос. Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение – "Ратници", защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато Парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с царя. Така те се осмеляват да не обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от "доброволци" на Източния фронт.

Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широко раз­пространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва, каквото и да било "разбиране по еврейския въпрос".

Вярно е, че българската армия се съгласява да се депортират около единайсет хиляди души – всичките евреи от новоприсъединените територии под германско военно управление, където населението е антисемитско. Съмнително е обаче, че им е ясно какво по-точно означава на практика "преселването на Изток".

Също така малко по-рано, през януари 1941 г., правителството се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо: около шест хиляди добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни;

Други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи получават специални привилегии; а за евреите – лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо.

Когато всички тези мерки са въведени на практика, правителствените представители в България заявяват публично, че нещата са вече стабилизирани, съобразно интереса на всяка страна. Явно, че нацистите ще трябва да ги просветят не само за нуждата от "решаване на еврейския проблем", но и да ги поучат, че правовата стабилност и тоталитарното движение не могат да бъдат съгласувани. Вероятно германските власти хранят известно съмнение за предстоящи трудности.

През януари 1942 г. Айхман пише писмо до Външното министерство, в което заявява, че "съществуват значителни възможности за приемането на евреи от България" и предлага да се уведоми българското правителство по този въпрос, като уверява Външното министерство, че полицейското аташе в посолството в София "ще се погрижи за техническата страна по прилагане на депортирането". (Навярно полицейското аташе също не е било особено въодушевено за тази работа, щом скоро след това Айхман изпраща в София като "съветник" един от своите хора в Париж - Теодор Данекер).

Твърде интересно е да се отбележи, че това писмо влиза пряко в пълно противоречие с известието, което изпраща само няколко месеца по-рано в Сърбия, в което заявява, че все още липсват средства за приемане на евреи и че дори евреите от Райха не могат да бъдат депортирани.

Сериозният приоритет, който се отдава на задачата по превръщане на България в "юденрайн", може да се обясни само с факта, че Берлин е съвършено точно информиран, че трябва да се действа много бързо, ако тази задача следва изобщо да бъде осъществена.

И така, германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на "радикалните" мерки - въвеждането на еврейската отличителна значка.

Дори това дребно действие се превръща в голямо разочарование за нацистите. Преди всичко, както те надлежно докладват, че значката е само една "твърде малка звезда"; второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси "толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак" – както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта.

Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.

Изселването практически бележи важна повратна точка в цялата ситуация, тъй като населението на София прави опит да възпрепятства евреите да стигнат до гарата, след което манифестират пред царския дворец. Германците са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват.

Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите. Данекер съумява да постигне споразумение с българския комисар по еврейските въпроси за депортирането на шест хиляди "изтъкнати евреи" в Треблинка, но нито един от тях не напуска когато и да е страната.

Споразумението само по себе си е достойно за внимание, защото разкрива колко малко надежда са имали нацистите да вербуват еврейските водачи в името на собствените си цели.

Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че "Бог е определил съдбата на евреите и затова човеците нямат право да измъчват евреи, нито да ги преследват" (Хилберг) – нещо, което е значително повече, отколкото Папата някога е правил в края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно – местните германски представители стават несигурни в себе си и повече не са благонадеждни.

Това е вярно както за полицейското аташе – член на СС, от когото се е очаквало да залови и арестува евреите, така и за германския посланик в София Адолф Бекерле, който обяснява на Външното министерство през юни 1943 г., че ситуацията е безнадеждна, защото "българите са живели заедно твърде дълго с народи като арменци, гърци и цигани, за да оценяват еврейския проблем" – твърдение, което, естествено, е пълна глупост, защото същото може да се каже mutatis mutandis за всичките други народи в Източна и Югоизточна Европа.

Отново на Бе­керле се пада честта да информира с явно раздразнен тон RSHA, че нищо повече не може да се направи. И резултатът от всичко е, че не е депортиран или умрял от неестествена смърт нито един-единствен български евреин чак до времето, когато с приближаването на Червената армия през август 1944 г. антиеврейските закони са отхвърлени.

Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ – поведение уникално в пояса от премесени етнически групи.

(Хана Аренд. „Репортаж за баналността на злото.

Айхман в Йерусалим“. Изд. Сиела, София, 2004).

 

Бр. 13/2024 на „Златоградски вестник“)