Георги ЦАНКОВ

Хей, Владо, на кого ни оставяш? Един след друг си заминават скъпи приятели, а сред тях ти, Владо Янев, беше и си нещо неповторимо, брат, състудент, духовен сродник, човек, с когото можеше да не сме се виждали години, но щом се срещнехме , разговорът потичаше - сякаш никога не беше спирал. Познанията ти бяха енциклопедични, но най-важното е, че умееше със словото да стигаш до всички.

От обезсмъртяването на литературния Пловдив до митовете, преразказани за деца и юноши, ти се докосваше до "безпределното" по уникален начин. Съпругата ми Зоя те е срещала веднъж-дваж, но също страда за теб като за родствена душа. Не се разделяме, приятелю, докато дишам, всяка мисъл за Пловдив ще е свързана с теб. Някогашният ти ученик, днешен вълшебен писател Сашо Секулов е написал: "Поклон и сълза!" Антон Баев с обич те нарече "най-запаления и проникновен читател". Частица от голямото сърце на Пловдив спря да бие. Но, докато сме живи, Владо ще разговаря мислено и разпалено с всеки от нас, ще ни гълчи, когато сгрешим и ще е щедър на похвали, когато защитаваме хуманността.

Изпращаме те приятелю, но не се сбогуваме!

Финалът на поемата му "Приписки по свещените камъни" гласи:

О, Град, Град!

Където и аз - грозното старо пате -

не искам,

не искам,

не искам да умирам.

И да пея лебедови песни.

Дори след грозотата.

Дори сред красотата.

Град, о, Град!

Няма да пеем "лебедови песни" за теб, защото и сред грозотата, и сред красотата ще бъдеш с нас, скъпи непрежалими Владо!

(Бр. 12/2024 на „Златоградски вестник“)