Николай ВАСИЛЕВ
Решението на постоянните представители на ЕС за започване на преговори за присъединяване към съюза с Албания, без такива да започнат с Р.С. МАкедония беше очаквано, след като страната отказа да изпълни изискванията по т.н. "Френско предложение" и да включи българите като "народ" в своята конституция. В Р.С. Македония това се разглежда като поредния "антимакедонски" ход на България.
У нас, напротив, на случилото се се гледа като на естествена последица от системната "антибългарска" политика на Скопие, около която там имало консенсус сред управляващи и опозиция. Кое от двете виждания е вярно? Няма да сбъркаме ако кажем; "и двете". Можем да разберем фрустрацията на македонците. Толкова често съдбата им е била решавана някъде далеч. В Берлин, в Букурещ, в Ньой, в Яйце...сега в Брюксел.
Премиерът Мицковски е прав, когато казва, че пред никоя друга страна не е имало толкова претенции. За смяна на знаме, на име, на банкноти, за промени в конституцията... Но всички извършени отстъпки, не дават резултат защото се правят за да се запази същината на държавата от времето на Югославия,, а не тя да бъде преформулирана.
"Френското предложение" донякъде се тълкува като подобно искане от голяма част от македонския елит. Както би казала официозната македонска пропаганда отпреди няколко десетилетия, то изисква конституционно да се гарантира "ширенето на върховистка пропаганда". . Защото на всички е известно, че българите в Р.С. Македония не са общност, подобна на другите описани в конституцията. Разликата между македонските българи и македонците не е етническа, а схоластична. Теоретично всеки, може да бъде убеден, че е българин и много от обявяващите се за българи стават такива в зряла възраст. Да се впишат българите в конституцията означава македонското самосъзнание да стане обект на дебат. За не малко македонци допускането на подобен дебат би означавал национално самоубийство. И ще са прави... ако Македония иска на всяка цена да остане такава, каквато беше в Югославия. Само че никой не е казал, че краят на югославска Македония е "край на света" за македонците. Точно обратното. Югославската представа за това какво е Македония - държава на македонския народ, който според това разбиране съществувал през вековете със свой език, ама българите се опитвали да го окупират и асимилират съществува сравнително отскоро. Както се изразява един от героите на Миле Неделковски от повестта "Подгряване на вчерашния обед" - "тази Македония не е онази Македония" (за която се борехме).
"Югославска" Македония става възможна в "международно признатите граници" на Сърбия само след като победителите в "Македонската гражданска война" убеждават Белград и света, че не са българи и нямат нищо общо с България. Така Тито им дава шанс да изградят своя държава и своя идентичност, толерирана дотолкова доколкото победената страна в "Македонската гражданска война" - т.н. "ванчовисти" и "върховисти" са изключени легитимния дебат. За тях престава да се мисли като за македонци, а като за предатели.
За съжаление тази червена линия не бе прекрачена и след "осамостояването" и демократизацията. Опитът да се запази югославския фундамент, върху който беше изградена страната доведе само до фрустрации и унижения. Вместо преосмисляне на скорошната история, когато "южнославянската" теория за произхода на македонците се оказа незадоволителна (как така някакви славяни дошли на земя, която тогава не се наричала Македония и станали македонци), поради отказа да се приемат българските корени, бе лансирана "антиквизацията". Което пък засили конфронтацията с Гърция, която искаше страната да остане в една по-малка Югославия.
За да изкопчи отстъпки от Гърция, Зоран Заев изигра блестящ гамбит. Подписа Договор с България, с който се признаха "две държави, два народа, обща история". Гърция веднага направи жест. С Преспанския договор беше призната "Северна" Македония и "славянски" (но по презумпция дори в исторически план небългарски) македонски език. Очакването на мнозина беше, че ЕС ще играе ролята на Югославия и ще брани Македония от "върховистката" пропаганда. "Френското предложение", както видяхме обаче не само че не предлага подобна "защита", но напротив иска конституционни гаранции за легитимността на подобна "пропаганда". Това естествено породи у хора като Мицковски и Николовски неприкрит гняв!
Не знаем накъде този масово усещан гняв ще тласне Р.С. Македония. Едва ли ще е към така нужното преосмисляне на историята. Няма да е лесно за повечето македонци да приемат, че през вековете не е имало македонски народ, който да е говорел на македонски език (ама българите са опитвали да го окупират и асимилират), а част от българския народ (какъвто е бил преди повече от век) е била силово откъсната от общобългарската цялост и макар част от тази част да успява да се присъедини или пресели в България, друга част формира своя нация и кодифицира свой език.
България през последните десетилетия не направи достатъчно, за да убеди македонците, че подобно преформулиране на фундамента на техния идентитет не го застрашава, а напротив, му дава шанс за консолидация.