+ Моите малки случки от работата ми с Христо Гиневски (1943-2017), по повод 80-годишнината му
Ефим УШЕВ
Никога няма да забравя онова идване на краеведа Величко Пачилов в редакцията на „Златоградски вестник” - сутринта на 11 септември 2017 г. Беше някъде около 10 часа и както писах в оня трагичен „Послеслов” в сборника, излезнал на следващата 2018 година, тогава той ми предаде поздравите на Христо Гиневски, с когото се видял преди малко, и който пътувал за Кърджали и на връщане следобед ще ме потърси да си поговорим...
Неслучайно споменавам часа – към 10 сутринта. Защото на другия ден, в полицейската сводка се казваше, че точно в този час, в бизкото до Златоград с. Бенковски, Христо е претърпял катастрофа, в следствие на която по-късно почива. Какво ужасно съвпадение – докато ние с Величко си говорим и правим сметки къде да отидем следобяд с общия ни приятел Гиневски, в същия момент той вече е ударен и пътувал за болницата в Кърджали. Казвам не мога да забравя, така както и до днес не забравям и все още звучи в ухото ми неговия бодър глас при всяко обаждане по телефона, което започваше с: „Ефи, аз съм, много поздрави от Незабравка, идвам към Златоград, дай да се видим...”
Но това се отнася за срещите и отношенията ни в по-късно време, когато уговаряхме материали за сп. „Родопи”, което той редактираше, когато споделяхме проекти за книги, които предстои да издадем, когато вече обсъждахме самите излезнали книги и правехме премиерите им – ту в Златоград, ту в Смолян...
Докато моето приятелство, а преди това и чисто служебни отношения с него, датираха от доста по-рано. Защото това е човекът, който при едни сътресения в редакцията на смолянския вестник „Родопски устрем” през годините 1987/88-а, където работех, въпреки че нямах още 30 години, ме покани и станах главен редактор на току-що открития в Рудозем общински вестник.
В редакцията в Смолян отидох след тригодишно чиновничество в общината в Златоград и останах там също около три години и половина. И това беше професионалният ми стаж, който сега трябваше да ми даде самочувствието и опита, за да поема издаването на един нов, току-що проходил вестник. Защото, нали, дойде „време разделно” и от Комитета (за окръжния на БКП става въпрос) искаха да се съкращават щатове и по закон на съкращение подлежат първо назначените последни. А аз бях от тях. И тъкмо се чудеха какво да ме правят, къде да ме пратят, първи секретар в Рудозем стана Христо Гиневски, а той направи всичко възможно да издейства вестник за общината си и ми казва: „Приключвай в „Устрем”, каня те за главен редактор! И без това в Златоград скоро няма да имате вестник...”
Бяхме приятели, имаше чувство за хумор, беше действително много деен човек, непрекъснато гореше за работа и не само даваше, но и търсеше идеи. Така и сега - за да стане вестникът в Рудозем, причината е една-единствена – градът имаше късметът на възлов управляващ пост в него да дойде човек като Христо Гиневски. Един изключително енергичен, демократично мислещ човек, макар и комунист, който виждаше във вестника не само един свой помощник в работата. Искаше го и като „лице на общината”. Все пак по образование той беше историк и виждаше в него летописеца, хроникьора, който оставя следи – не само днес, но и във времето.
Държеше много на Рудозем, мило и драго даваше да реши всеки един от проблемите му и отделяше, по-точно виждаше мястото на вестника в този процес, това за него беше целта на съществуването на в. „Рудозем”.
Гиневски държеше да присъствам на ежедневната оперативка на техния актив всяка сутрин в 8.00 - за да си набелязвам теми и да съм в течение на проблемите, които се разискват там. И понеже живеех в Устово, всяка сутрин ставах в 6, за да хвана рейса за Рудозем на кръстовището в Райково. А когато се случваше да го изпусна – тръгвах пеша, на стоп и по пътя все нещо ме качваше и докарваше в града.
Една случка от едно от тези сутрешни заседания си спомням, което бе показателно как Христо искаше да наложи вестника сред тогавашния им „актив” – само преди ден бе излезнал новия брой, а в него имаше много критични текстове, засягащи един виден директор. Дори и за това заседанието имаше минорен характер, а когато директорът поиска да се обяснява как редакторът греши и е бил подведен, Гиневски стана, в знак, че оперативката прключва, и му каза: „Няма какво да обясняваш тук. Изнесени са сериозни неща, отиваш в редакцията и се разбирате с вестника!”
Но Гиневски също така нареди на тогавашния кмет Костадинов, когато има проблем с някакви външни институции, да ме взема и мен - като главния редактор, който ще даде гласност на проблема от срещата с разни фактори - строителни босове в Смолян и пр. И на срещите винаги включвах едно малко магнетофонче, за да записвам разговорите. Което респектираше събеседниците и това имаше ефект - заради присъствието на вестникар по тези срещи, се гледаше вече с друго око на самата община и нейното ръководство като партньор...
Интересното в моя случай беше, че още с поканата от страна на Христо Гиневски той ясно и категорично ми заяви, че цензура над вестника няма да има, пълно доверие ми гласува, защото ме познава от работата ми в смолянския вестник. Това е може би просто един късмет – да попаднеш на такъв човек, отговорен фактор за цяла община, който ти заявява да работиш спокойно, аз съм с тебе... С едно голямо предупреждение обаче – не трябва да правиш големи политически грешки. А какво е „голяма политическа грешка” в онова еднопартийно време и с оня Член 1 от Конституцията за ръководната роля на Партията, е дълъг и досаден разговор. Но бе ясно за всеки журналист тогава, че при сериозни гафове по „линията” на Партията, веднага гори както журналиста, така и самия партиен секретар, в случая Гиневски. Затова, при цялата ми дадена свобода по списването, онази граница, наричана и „вътрешна цензура”, не можеше да се прекрачва. Пък и над „главата” на вестника все още стоеще задължителния за целия български печат лозунг за пролетариите от всички страни, които трябваше да се „съединяват”...
По въпроса за „политическите грешки” се сещам за един доста фрапиращ случай от работата ми в Рудозем, който достигна до самия партиен „връх” в областния партиен комитет в Пловдив. Оттам беше препратена жалба, получена от „съвестен гражданин”, естествено анонимен, по която местния партиен комитет в Рудозем се беше разтревожил, защото трябваше да дава отговор за публикация във вестник, за който отговаря. В смисъл – как може да допуснете такова нещо във ваше издание, че чак граждани писма до нас да пишат! Ставаше въпрос за публикувана карикатура по актуална обществена ситуация тогава – преусторойството, по модела на провеждащата се съветска „перестройка”. Рисунката представляваше митичния Сизиф, който буташе към върха своя огромен камък, на който пишеше „преустройство”. Пред този „камък” обаче имаше бюро, на което един чиновник спи... Идеята, разбира се, беше за безсмислието на извършващото се в момента в обществото ни преустройство, което според възмутения „гражданин” редакцията на вестника бойкотирала, а с това - и партийната линия. (Друг въпрос е, че малко по-късно „гражданинът” се оказа вътрешен, редакционен човек, с когото имах служебни проблеми по списване на вестника). Така или иначе – отговор трябваше да се пише. И го написах, при това не с наведена глава, извинително и съжалително за случилото се, а доста настъпателно аргументирано, на цели три страници. В които защитих публикацията, в смисъл, че с нея не само подкрепяме преустройството, но критикуваме истинските бойкотиращи го. Защото процесът се спъва и забавя от нереформираната система, поставяща обществото ни в образа на Сизиф... Като го прочете, Гиневски каза: „Много добре, пращаме го, дай го на Кехайов (става въпрос за тогавашния секретар на БКП-то в общината, отговарящ за „идеологията”) да го подготви”. И така излезнахме с достойнство от случая. Сега дори съжалявам, че нямам екземпляр от този си отговор, който би бил добро пособие за днешните млади журналисти – как може да се държиш достойно дори и в една тоталитарна система...
Днес си признавам, че не съм имал идеи или самочувствие да правя едва ли не революции в Рудозем, отидох просто да си вадя хляба там. Но все пак намерението ми бе и да бъда колкото се може по-близо и честен с хората и проблемите им. И така да им бъда полезен с един вид публична защита пред партийната и чиновническа система. Което и днес смятам за една нормална вестникарска и човешка позиция.
А за това как се е приемал вестника от хората на Рудозем, написа в своя статия самият Христо Гиневски преди време, по повод 25-годишния юбилей на „Златоградски вестник”. В нея той ми припомня и на мен самия неща, които съм позабравил, но те са достатъчно показателни, защото ги помни и споделя тогавашния „управник” на община Рудозем. Ето малка част от статията на Гиневски: „Много се коментираше неговия (на редактора Е. У. – бел. моя) първи материал като главен редактор, под заглавие „Самочувствието и нямането” - една критична статия за търговията в общината, която контрастираше с качествения миньорски труд. Миньорите дават много, а в магазините получават малко. Статията предизвика сериозен отглас - от пълно одобрение до пълно отрицание. Ръководствата на търговските организации идваха да протестират срещу тази публикация, срещу нейния автор. Но повечето хора я одобряваха, получи моята и на общинското ръководство подкрепа...”
Изкушавам се за още един цитат от нея: „..В този материал съзрях намерението на Ушев да не бъде безгласен наблюдател, а коригиращ и критичен автор. Този стил, тази позиция той я отстояваше през цялото време, докато беше във вестника. Това не се нравеше на всички, но благодарение на тази позиция в. „Рудозем” набираше сила, увеличаваше читателите си. А това е безпристрастната оценка на хората за вестника, за неговия главен редактор...”
Всеки период от живота на човек е един учебен „терен” за него, в който влага нещо от себе си, научава много от хората, с които общува. В Рудозем за първи път имах отговорности, които ми помогнаха да погледна и към мен самия, да науча нещо и за себе си – какво искам да направя и как да стане то така, че да има смисъл и за други хора. Защото само тогава идва смисъла от дейността ти и за теб самия. Замислях се дали въобще мога да направя нещо, което да не е ефимерно, само за текущия ден.
Тогава исках да покажа на хората, че в този живот може и да не се страхуваш, можеш да проявиш характер и без да бъдеш някакъв перко, който се зъби наляво и надясно. На властващите пък до последния ден – и с текстовете, и с поведението си казвах, че трябва да уважават хората, защото те на са им слуги; а вестникът е институция, която не им е подвластна, не е цехче или отделче към техните чиновнически кабинети, а може да бъде самостоятелен. И не само да изразява собствена позиция, но и да формира такава сред гражданството, колкото и да не беше привично и присъщо това през онези комунистически години. Защото „урокът” е, че в Рудозем наблюдавах един модел на разпадащата се тогава България – едно гнездо на скупчили се около питата с мед безделници по кабинетите, а от другата страна, обикновените рудоземчани, едни прекрасни, отрудени българи, на които им бе писнало от демагогия и фалш. А когато влизаха в магазините, можеха да намерат там най-много вмирисани кренвирши, плувнали в мас консерви с русенско варено, или пастет от рога и копита. Крах и мизерия за хора, които не заслужаваха такъв живот и такава държава.
И точно в една такава обществено-политическа ситуация, изведнъж в града идва един Гиневски, който им казва, че повече не може така, и о, Боже, води със себе си някакъв Ушев, който си позволява да ни дава акъл, подценява нашия актив, критикува нашите превъзходни кадри, взема страната на онези, които идват всеки ден да ни поставят разни проблеми и ни притесняват...
Може би това е, на което ме научи работата ми в Рудозем, когато, макар и лутайки се, тъй като за първи път нямах началник над главата си, прокарвах пътеката, по която вървях - всъщност към себе си и за това кой съм. За което обаче имах „гърба”, подкрепата на Христо Гиневски, чиято 80-годишнина предстои да отбележим. Човек, който написа ценни, много необходими за Родопите книги, който гореше в творческите си амбиции, но ценеше приятелите си и ще ни липсва много.
(Бр. 11/2024 на "Златоградски вестник")