Ефим УШЕВ

 

+ „На хората от Смолянския край – много слънце над Родопите!“ – това написа някога като автограф за читателите ни актьорът Велко КЪНЕВ

 

С Велко Кънев се срещнах през месец май на 1986 г. Беше в зенита на популярността си, много обичан от огромната ни театрална и филмова аудитория, а тогава работеше в Народния театър „Иван Вазов“. Намерих го в гримьорната му, беше заедно с артиста Кавадарков  и му казах, че идвам от далечната провинция да си поговорим. Попита: „Ама за какво ще говорим?“ Казах му: „Може и за театър…“  Колегата му тогава излезе, а докато приказвахме с Велко, на два пъти отвори тесен процеп на вратата, от която се показваха само характерните му мустаци и припряно казваше: „Айде, бе, Веле…“ – предстоеше им репетиция. И понеже бях в личната му гримьорна, облечен в театрални „доспехи“, дойде ми наум първия въпрос…

 

…

 

- Необходимо ли е според вас да се надниква в тъй наречената „кухня“ на актьорската професия?

– Мисля, че не е страшно да се разкриват тайните в дадена професия и особено на актьорската, защото тя вече е твърде много навлязла в живота на хората. Минаха онези времена, когато артистът е бил забулен в някаква тайна на необичаен, на свръхчовек. Много по-голям е вече контактът на хората с него и е трудно да ги заблуждаваме, че сме някакъв особен тип хора. Смятам нашата професия за обикновена като всички други. За всяка човешка дейност е необходим талант.

 

– Какво не знаят за вас дори колегите ви от сцената?

- Колкото съкровени и лични неща да пази актьорът за себе си, той все пак много по-лесно се разкрива пред хората. Маската, изражението – всичко при нас е по-ярко и щеш-не щеш, говорейки с чужди думи, разкриваш част от себе си. Ние влагаме себе си в тях, както художникът влага себе си чрез четката и боите.

 

- Ще бъдат ли прави колегите ви, ако кажат, че знаят всичко за вас?

– Би ми се искало да не са прави. Даже и аз за себе си не бих искал да знам всичко. Това би ми поддържало интереса към професията.

 

– Кой има право да се разпорежда с актьора на сцената?

– Думата „разпорежда“ никак не е удачна в нашата работа. Творчеството е несъвместимо със заповеди, с разпореждания. Те се използват от хора, които изместват стойностите на професията ни с други, например началничеството, което няма нищо общо с творчеството. Но и това го има, за съжаление…

 

- Дори и в Народния театър?

– Ами Народният театър съдържа в себе си всички хубави и всички лоши страни на българския театър.

 

– А кой има право да се разпорежда в живота на актьора?

– Мисля, че и тук никой няма такива права, макар че много си ги приписват. Например жените. Но в живота аз бих допуснал нещо да ми се разпорежда – в семейството, на улицата, защото животът в действителност е по-сложен, отколкото на сцената. Когато обаче се опре до творчеството, там вече заповеди не понасям.

 

– Когато не търпите вмешателство в ролята, успявате ли да се наложите?

– Не. Но винаги съм се старал да правя това, което мисля, защото това ми дава самочувствие.

 

– Но от какво е зависим един млад актьор в столичен театър?

– Той е зависим първо от себе си…

 

- В какъв смисъл?

– В смисъл, че трябва да знае, че това, което носи в себе си, може и да му помогне, и да го остави на нивото, с което е дошъл отнякъде. Това, че е попаднал в столицата, за него е един шанс. Но децентрализацията, за която сега говорим, в театралния живот не е настъпила и това е една от причините много актьори да искат да бъдат в София. Но шансът, за който споменах, не е достатъчен. Има много случаи, когато млади актьори са идвали в столицата и в продължение на години мислят, че са постигнали всичко, забравят за същността на работата си и това ги погубва. По-важен е другият шанс – да защитиш себе си и творчеството си, което непрекъснато трябва да доказваш. Шансът е и в мястото, където попадаш, начина, по който работиш с режисьора, колегите. Много от тези неща се съчетават понякога и сякаш шансът идва, за да изпробва твоите сили в изкуството.

 

– Казват, че погледите на всички актьори от провинциалните театри са насочени към софийските…

- Жалко е, но у нас не е наложено мнението, че голям театър може да съществува и извън столицата. Има едно предубеждение към тях, което обаче с нищо не е подплатено. Да си спомним само Бургаския театър, Пазарджишкия, Сливенския, които са оставили диря в историята на нашия театър. Оттук тръгват и много добри режисьори и артисти.

 

– Смятате ли, че има нещо, което окръжният театър не може да даде на актьора? Или публиката в него?

– Бил съм три години в Сливен и не мисля, че тук са ми длъжници, за разлика от публиката и театъра в София. Напротив – аз съм им задължен. Ако обаче актьорът има нагласата, че тук е неразбран и неприет, тогава и самият той не може да им даде много от себе си. За мен публиката навсякъде е такава, каквато е в представите ми – умната, интелигентна публика. Слагам я дори по-високо от себе си, за да ми е интересен контактът с нея.

 

– Комедиен или драматичен актьор е Велко Кънев?

– Завършил съм класа на Апостол Карамитев. Спомням си, че той говореше как след първата си роля отишъл при любимия си актьор, Петко Атанасов, за мнение дали е станал вече артист. Но той му казал да дойде след още десетина роли… И така бил връщан след всяко отиване, без да получи отговор. За мен истинското отношение към професията е онова непрестанно търсене на себе си, без да се живее с мисълта, че в дадена област си завършен. Къде съм по-добър или по-слаб – това ще кажат зрителите, които са правото си да преценяват. Актьорът не бива да се оковава в рамки и да се класифицира веднъж завинаги, защото така му се внушава, че не може да бъде друг, освен както ние го приемаме.

 

– Какво не ви достига в театъра, за да преминете и в киното?

– Широкият екран е място за среща с повече хора. Второ, киното е място, където артистът може да се види и да прецени къде се намира в момента.

 

– Смятате ли, че ролята ви в „Да обичаш на инат“ е много жестока?

– В отношенията си със сина си героят ми е поставен в една крайна ситуация и в реакциите му сигурно има и жестокост, особено във финала на филма. Но те са един резултат от битката за спечелване любовта на най-близкия човек. В такъв смисъл жестокостта е оправдана.

 

– Кое или какво определя характера на артиста?

– Животът. Но и професията, защото сме поставени на изпитание – дали това, което защитаваме на сцената, можем да защитим и в живота. Чест въпрос на обсъжданията е дали така бихме постъпили и ние. Но струва ми се, че на героите им е по-лесно да защитят нещо на екрана, отколкото аз в живота. Значи на сцената сме по-съвършени…

 

- Кога не ви интересуват зрителите?

– Никога не съм имал такъв момент, интересуват ме дори тези, които са попаднали случайно в салона. Винаги съм чувствал зрителите като партньори в работата ми. В противен случай е по-добре да си играя вкъщи пред огледалото. Трябва да направим така, че изкуството да не бъде извън живота на хората.

 

– На смолянските зрители, гости на София, кои постановки бихте препоръчал?

– При нас, особено на малка сцена, се поставиха доста любопитни представления – „Дон Жуан“ на Молиер, а и „Вечер“ на Дударев…

 

- Тази пиеса се играе и на смолянска сцена…

- Интересно ми е да видя как е поставена. На голяма сцена бих препоръчал „Нощем с белите кон“ на Вежинов, „Празникът“ – на Хайтов. Това са съвременни пиеси, които ще заинтересуват родопчани.

 

– Каква роля бихте приел за гастрол в Смолянския театър?

– Винаги бих приел подобна покана, за каквато и да е роля, стига да е достатъчно интересна. Бих дошъл в Смолян, ако театърът има необходимост от това гостуване.

 

– Мога да ви уверя само, че такава необходимост имат зрителите на Смолян.

– Благодаря ви. В момента играя на гастрол в Плевенския театър. Мисля, че това е добре и за хората, и за театрите – да се срещаме и работим заедно, но само когато това е необходимо.

 

– С какво бихте пожелал да се разминат в творческия си път младите актьори в Смолян?

– Когато навремето Карамитев ни говореше за някои свои филми, нерешаващи за неговото израстване, си мислех, че от подобни неща винаги ще се предпазвам, няма да участвам в слаби филми… Но мина време и когато се обърнах назад, видях, че съм участвал в десет пъти по-слаби нещо от тези на Карамитев, въпреки началните ми мисли. И все пак човек трябва да вярва в себе си, да се усъвършенства в професията, като така я издига по-високо.

 

– А вие от какво се пазите ежедневно в работата си?

– От занаятчийството, от механичното „майсторство“, което отнема емоционалността, сочността в изкуството…

 

- И има ли лекарство срещу това?

– Мисля, че това е себеуважението, както и уважението на тези, срещу които заставаме всяка вечер.

 

(От „Избрани страници. Театър, книги,

диалекти, интервюта“, „Славена“-Варна, 2024)

 

Бр. 13/2024 на „Златоградски вестник“