Иван МИХАЙЛОВ
(В. „Македонска трибуна“,
18 май 1978 г.)
Списанието "Литературен фронт" в София е публикувало статия за младия поет Никола Вапцаров. Това научаваме от едно друго българско списание /броя му за месец март 1978 г. /- което, както сме чували, в самата България не се намирало, но е редовно изпращано на разни адреси до живущи в чужбина българи.
В подзаглавието на статията "Литературен Фронт" нарича Вапцаров "поет на българския народ и на човечеството". Ако държим за истината, поети и писатели на своя народ и на човечеството са, например, англичаните Шекспир, Байрон, русите Толстой, Пушкин, Достоевски, германците Гьоте, Шилер. Ограничаваме се за краткост, с посочване само на тези имена и само от три народа, защото иначе би следвало да изпълним една цела страница с имена.
Що се отнася до Н. Вапцаров, той може по-скоро, даже изключително, да се посочва като поет-марксист. Много повече от него засяга български национални въпроси поетът Христо Смирненски, който също минава за марксист. А що се отнася до семейното му положение, Вапцаров съвсем не произлиза от пролетарска фамилия. Но това не е най-важното в случая, а се взима предвид творчеството му.
Да се върнем върху статията на "Литературен фронт". В нея са посветени около сто и седемдесет реда /както ги предава другото списание, задграничното/, за да се доказва, че Н. Вапцаров е българин, а не е син на некаква друга народност, както в Скопие се твърди.
Нищо по-верно нема от факта, че той наистина си е българин, както беха българи родителите му и целото му семейство. Писал е само на български литературен език. Но и да бе писал на диалекта от родната му околия /Разложка/, пак би бил българин, както всички в тая околия са българи. Но нема защо много да се чуди "Литературен фронт", че скопските писачи обявяват Вапцаров от некаква "македонска нация". Сам той извърши една грешка, подплъзна се с неколко думи, които сега белградските слуги в Скопие използуват за своите антибългарски и денационализаторски цели, тъй много изгодни за политиката на Белград, която е по начало антибългарска.
Изпусна се Вапцаров да каже в едно стихотворение, че неговата родина е друга. Може би е искал да каже, че не е София родината му, а Банско, по-точно околията на отца Паисия.
Налага се да изтъкнем изрично, че възможности за такива изтървавания на двусмислици в писанията на български марксисти не са нищо чудно, защото в тая среда стремежът обикновено е бил да се говори повече за човечеството, а не за българщината. Дори понекога се добива впечатление, както и друг път е писано в "Македонска Трибуна", че некои български марксисти като че ли са имали стремеж да се покажат отлични интернационалисти тъкмо чрез некакво пренебрежение, отдалечаване от своята българщина. Може би от тази склонност ще се изцерят тия единични български марксисти, като виждат колко много са в същност националисти руските марксисти и китайските…
Факт е, че подхлъзване много по-големо, дори съдбоносно в известна степен, направи Георги Димитров, който по-късно заяви, че е съзнал грешката си. Той е най-големият виновник за дадената от страна на Българската комунистическа партия подкрепа и реклама на некаква си "македонска народност".
Тази глупост виждахме печатана - и то с черни големи букви - в голема брошура на шепа български комунисти в Америка още към 1935 година - брошура в отговор на един поздрав от страна на Георги Димитров до същите тия комунисти. И в неговия поздрав, и в брошурата, се говори само за македонски народ, но нийде за българи. Обратно - в брошурата на много места се отхвърля българската народност в Македония; говори се за македонска култура още от времената на старите български царства; нарича се македонски цар юначния Самуил, за когото чужди автори /като французина Шлумберже и много други/, включая византийски, подробно пишат като за български цар; отправят се нападки против македонското освободително движение, което се противопоставя на тия почти неграмотни относно българската история и смешни български интернационалисти.
Много пъти досега скопските фактори, опрени на Белград, ще тикат в носа на Георги Димитров и Вапцаров необмислените им подхлъзвания. Човек се чуди особено на Димитров - как можа да извърши грешка, каквато не се помни между българщината от векове насам. Той се покая; и партията /БКП/, чрез брошурата на Академията на Науките, го осъди, без да споменава името му. Но пакостта си остана пакост. Може би навремето да се беха разкаяли и тия, които убиха цар Калоян. Може би се разкайваха и убийците на Петър Делян. Но злините от тия злосторства са дали своите зловещи резултати. Така ще останат записани и подхлъзванията на Георги Димитров. Трудно е да докаже партията му, че на национална българска почва той е допринесъл некое добро, което да е по-големо от това безспорно негово зло.
Марксическият /но не народен български/ поет Никола Вапцаров, извърши безспорно по-малка грешка от тая на Георги Димитров. Но враговете на българщината и нея използуват демагогски. Иначе - обикновенни безсмислици са напорите на скопските пропагандисти да изкарват Вапцаров като син на друга народност. Той е стопроцентов българин.
Илюзии си правят скопските помагачи на белградската политика, че с фалшификации и демагогия ще могат да заличат една тринадесетвековна българска история в Македония.
Нема да е много далечен деня, когато тия помагачи на днешните сърби ще признаят заблуждението си, както Г. Димитров призна грешката си.