+ По повод статия на Иво Георгиев от Кърджали по темата „съществувал ли е Дельо войвода“, публикувана в един софийски сайт наскоро…
Ефим УШЕВ
„…Спри да четеш предполагаеми свещени писания, които нямат нищо общо с мен. Ако не можеш да ме прочетеш в един изгрев, в един пейзаж, в погледа на приятелите си, в очите на детето си, няма да ме откриеш в нито една книга…“
Това е част от написаното от Барух де Спиноза за съществуването на Бог – във форма на обръщение на самия Бог към своите следовници.
Спиноза е холандски философ, смятан за един от тримата велики във философията през XVII век, заедно с Рене Декарт във Франция и Готфрид Лайбниц в Германия.
Идва ми наум, след като от доста приятели получих един линк с написано от кърджалийския писател Иво Георгиев в сайта „Площад Славейков“. В нея той оспорва съществуването на златоградския войвода Дельо и твърди, че същият е измислен…през 1984 г., след като песента „Излел е Дельо хайдутин“ полетяла в Космоса с гласа на Валя Балканска…
След като този войвода го няма в книгата за хайдутите, издадена у нас през 1971 г. („Хайдутството в българските земи - 15-18 в.“ – бел. ред.), и след като няма документи (може би кръщелно свидетелство от общината?), значи не е съществувал, развива идеята си писателят Иво. Нищо че въпросната книга не е поменик или списък на войводите в България. А научно изследване за хайдутството като явление и същност по обширните тогава български земи…
Затова във форума под статията в сайта написах две думи, с които съвсем „леко“ оспорих неговото писание, последвано от доста изразени мнения, някои от които представям по-долу малко по-обобщено. А думите на Спиноза в началото цитирам, за да насоча автора на статията отново да прочете трудът за хайдутството, на който се позовава и дано вникне в неговия смисъл, а не го разглежда като справочник. Или пък, наистина – да спре да чете въобще…
Ето опониращите ми думи под публикацията в споменатия сайт:
„Глупости на търкалета е написаното тук, уважаеми. Като е такъв любител на документи Иво, защо не представи 5-6 такива, белким защити твърденията си... Даже не си е дал труда да провери, че първият паметник на Дельо войвода е открит в Златоград през 1943 г., поставен в центъра на града още тогава. А негов автор е скулпторът-златоградчанин Борис Мандраджиев, роден през 1905 г., изпратен да учи с издръжка на златоградската община. Но паметникът е поръчан от общината със специален договор със скулптора още през 1940 г. Рисунки и песни на войводата пък излизат още през трийсетте години на 20 в. във в. „Тракия“... Така че Георгиев се е направил на интересен, без и най-малко да се е потрудил и да се представи наистина като писател...“
Както казах вече, в дискусия по темата се включиха доста хора, като например Георги Станков смята, че „…ако Дельо хайдутин беше жив, щеше да оскубе рехавата брада на този нахалник“. Според него преди 300 години българският народ по градове и села си нямал друга работа и използвал многото си свободно време, за да създава национални митове за несъществуващи герои, защото знаел, че 150 години по-късно те щели да потрябват на възрожденските деятели. А личността на Дельо войвода е популяризирана много преди 1984 г., защото песни за него са записани на терен от големия изследовател Васил Стоин през 1930 г. в Златоград. Други песни също са записани от нашите фолклористи през 50-те години на 20 в. Първото изпълнение на "Излел е Дельо хайдутин" в ефир е по радио Стара Загора през 1953 г. от златоградчанина Методи Костадинов Бозов.
Естествено, в различните версии на песните от различни села и паланки, има допълвания на имена и местности. А и в различните села местните жители са добавяли в своите версии на песните местни персонажи, които са били важни за съответните общности и са придавали по-силен смисъл на съдържанието им. Например в една от най-дългите версии на "Излел е Дельо хайдутин" се пее за терзията Пасчу. В други варианти на същата песен има други герои. Което е нормално. Има песни за Дельо и Кюрт ага, за Дельо и Шишко бюлюкбаши, и т. н. Накратко: тази статия е пълен леш.
„Като човек с родопски корени, обявявам автора ѝ за несъществуващ баламурник“, заключава Станков.
Според читателят Милко Паронов, авторът на тази статия е „пълна ливада“. Народното творчество, освен всичко останало относно бита и обичаите, е бил и начинът да се задържи някакъв спомен, памет за хора и събития, казва той. Както са казвали хората едно време, "възпят в песни", "песни за него пеят" и т. н. Такива са били историците тогава - певци, разказвачи на приказки. Не е като сега - да изкараш тефтера или телефона, да снимаш селфита или да ровиш уикипедията.
В книгата си "Родопски властелини" Николай Хайтов много добре сравнява фактологията с легендите в народното ни творчество, относно Момчил и битката при Перитор например. Нещата не са по-различни и с Дельо.
А Росен Чепилски също отбелязва: „Значи потърсил го в една книга и една енциклопедия и го нямало, откъдето вади невероятно "професионалният" извод, че не е съществувал. Самочувствието на аматьора е безмерно!“
Сега ще предам цялостно написаното от Станислав Станков по темата: „Българският юнашки епос е записван едва през 19 век. Най-ранните записи са в сборника на Иван Богоров от 1842 и сборника на братя Миладинови от 1861 г. Знаете кога са написани епосите Одисея и Илиада, нали? Такова е положението с българския епос, историческите личности нямат много общо с героите от нашия епос - крал Марко, севастократор Момчил, кесар Хрельо... А първообраза на Янкул войвода е Янош Хунияди. Какво значение има дали героите от българския епос са конкретни исторически личности или са обобщен образ? По този повод не мога да не спомена "Веда словена", за която твърдят, че е "спорна", защото се взират във формата, а не в съдържанието. А ако съдържанието не е „автентично“ и Иван Гологанов, който е събрал и предоставил записаните текстове за печат, си ги е измислил...т. е. „фалшифицирал“, то тогава Иван Гологанов е по-велик поет от Ботев, Вазов и Славейков, взети заедно…“
Краткият обзор тук ще приключа с вметка към един от участниците в „разговора“:
„Някои глупави хора с ненакърнима увереност в собствената си морална и интелектуална извисеност, с радост биха приели заплащане, за да пишат нещо, което в техните очи потвърждава нравственото и умственото им превъзходство над своите дребни духом сънародници-аборигени…“ И с написаното от Цветана Чанчерова: „Не мога да се съглася със статията. Майката на моята свекърва, баба Кера (родена през 1906-а в Съчанли, над Гюмюрджина), ми е пяла песен и аз я записах. Точно от техния край бе песента - за Дельо и любето му Гюлсюме (не зная дали изписвам правилно). И главният герой е хайдутин! Смятам, че народната памет е много сериозен източник на информация. А и старите хора казват, че ако чудо не е станало, песен не се е запявала...“
Оттук, за това как така народът е писал песни за несъществуващи лица и герои, как така излъгахме НАСА да ни пусне песента за нещо „несъществуващо“ на златна плоча в Космоса…
И затова как толкова фолклористи се трудиха „на терен“ да записват песните за Дельо и да ги включват в многобройните си сборници – добре е всеки да се позамисли и да си направи изводите. Ще напомним само, че не само първият паметник на златоградския войвода е поръчан от общината през 1940 г., но още родоповедът Стою Шишков през 1892 г. пише цяла една книжка от сборника си „Родопски старини“ (кн. 4), посветена на тогавашен Златоград. Която неведнъж сме припомняли и в която се отделя немалко място на историята на Дельо, записвани на място в града, където Шишков идва често и който още тогава е наричан „войвода“. Така отпада основното в статията на „писателя“ Иво – как той бил измислен след 1984 и си бил „хайдутин“, ама от същата година го изписали „войвода“. Затова го насочваме да прочете все пак нещо, преди да пише, а в случая – книжката на родоповеда Шишков, а и статията ни за „Родопски старини“ в бр. 7/2012 г. на „Златоградски вестник“, публикувана и в книгата „Златоградски страници“, ч. 1/2015.
Именно там ще може да види и снимката с чешмата и първият паметник на Дельо от 1943 г., както и рисуваният негов портрет, публикуван първоначално в брой на в. „Тракия“ от 1928 г. А там, драги писателю Иво, ще можеш да прочетеш и първата публикувана златоградска песен за Дельо, изпратена до редакцията от златоградчанина Георги Марков.
Освен това, остава загадка как така за един „несъществуващ герой“ ще е известна и днес махалата, в която е живяла любимата му Гюлсуме, която била от местния Домбовски род – същия оня род на „Думби Йорги“, т. е. Георги Домбов, за който можем да прочетем в публикувания опис на християнските семейства в Златоград от 1570 г., в превод от Истанбулския архив, направен от скопския учен Александър Стояновски още през 60-те години на 20 в., и публикуван наскоро… А както четем и в песента, нали, „Излел е Дельо хайдутин, с Домбовци и Караджовци“ – ясни местни фамилии, съществуващи и до днес в града.
И не само - допреди четиридесетина години още си стоеше къщурката оттатък Голяма река, за която всеки знаеше, че от нея е гръмнато и е прострелян Дельо. А от записи на местни златоградчани от рода Домбови през 70-те години, те още помнеха разкази на дядовци и прадядовците си, че Дельо бил като дете овчарче при тях…
Но ще предам и още един, лично мой спомен – когато през 80-те години на 20 в. сам записвах песни за Дельо от възрастни хора, моята баба, тогава минаваща осемдесет, настоя да запиша оня известен ѝ вариант за Дельо, останал в паметта ѝ от нейната баба, в който има следния стих:
„Не ходей, Дельо, въз река,
въз река – в Гулюма река,
под Ушувине пенджуре…“
Въпросните „пенджуре“ (прозорци на местния родопски диалект – бел. а.), са от къщата на нашата фамилия, под която в самата река имаше пътечка, която води към Джинджевите къщи, и терзийницата на Пасчо, също споменаван в песента, а малко след тях – до Домбовите къщи в Голяма река, където е живяла любимата му Гюлсуме. Оттук е минавал Дельо, за да отиде да посвири с кавала си под прозорците на девойката…
Ех, че несъществуваща личност, наистина… Ама това са измишльотини, нали, просто златоградчани се забавляват да помнят и тачат несъществуващи пройдохи…
Колкото до иронията в „Площад Славейков“, че в Златоград „никнат“ паметници за Дельо, посочвайки белия паметник с планетите на градския площад, добре е да се знае, че всъщност в Златоград е единственият паметник в страната, а може би и в света, посветен на песен. И поводът за него не е толкова годишнина от рождението на войводата, както се иронизира, колкото 40-годишнината от пускането на златоградската песен „Излел е Дельо хайдутин“ в Космоса, на златната плоча в станцията „Вояджър“. Така че, поне песента никой не може да ни отнеме… И един от местните ѝ варианти може да се прочете на самия бял паметник. Горчилката от текста на Иво Георгиев обаче остава както за златоградчани, така и за страната ни като цяло. Защото с много неясни, но очевидно нечисти цели, се посяга към паметта и достойнството на един народ.
(Бр. 7/2024 на „Златоградски вестник“)