Отидох на работа в Израел още деветдесета година. Там в град Назарет се събрах с една руска еврейка, дете ни се роди. Кръстихме го на баща ми - Христо. Един такъв русоляв, синеок - не еврейче, а ангелче. Жената няма претенции за вяра, нали идва от страната на Ленин и Сталин - атеист.

Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата „Александър Невски“. И това лято така направих. До нас една баба - слаба, черна и парцалива - плаче и Богу се моли за дребни човешки неща: още двайсетина лева към пенсията, да е зимата мека, че малко въглища да изгори, да докарат от евтиния аспирин… Синът ми никога не е виждал сиромашия и през цялото време гледаше бабата в устата в усилие да разбере всичко - все пак българския му е само от мене. По едно време очите му се наляха, пусна ми ръката и приближи към нея.

- Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло… Лекарствата няма да ти трябват…

Тя отвърна очи от иконите, погледна го — бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят, и унесено попита:

- Кой си ти, миличкото ми?

- Христо.

- Откъде си, ангелче?

- От Назарет.

Бабата припадна… Докторите в „Пирогов“ не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче…

(Бр. 7/2024 на „Златоградски вестник“)