+ Един разговор с режисьора Вили ЦАНКОВ по време на негова постановка в Родопския театър в Смолян
Когато се чу, че големият Вили Цанков идва със своя постановка в Смолян, главният редактор във вестника Тинко Илиев каза на една „летучка“, че урежда с директора на нашия театър интервю с него. И предложи на отговорния секретар да го направи. Той обаче каза, че с такъв „мъдрец и голям човек“ не може да се реши да говори, а шефката на отдел „Култура“, може би за да не изпратят нея, веднага посочи мен и каза „то Ефим ги обича такива“…
И така човекът бе осигурен, уточни се часът и мястото на срещата, но когато отидох там (фоайето на Новия хотел „Смолян“), пред мен заедно с Вили стояха още трима известни наши театрали, представяйки цялото тогавашно ръководство на театър „София“… Първоначално изтръпнах, но след запознанството набързо, казах че за мен е чест да разговарям с всеки един от тях, но в случая съм подготвен за интервю единствено с Вили Цанков. Последва много неловко, поне за мен, мълчание, след което трима от тях станаха и се оттеглиха. С Вили пък веднага се преместихме на една самостоятелна маса в сладкарницата и си поръчахме кафе…
…
Интервютата с големите наши творци обикновено, кой знае защо, започват с биографична информация за тях, с моменти от творческата им дейност. Но дали това е необходимо, след като става въпрос именно за „изтъкнати наши творци“, многократно представяни от столичните медии, пишат се статии и книги за тях, точно защото са изявени, познати. С Вили Цанков разговаряме след представлението на пиесата „Кралският бръснар“ от А. Луначарски на Театър „София“ в Смолян, на която той е постановчик.
Питам го дали ще може в нашия разговор за около 40 минути да се настрои на вълна искреност?
– О, мисля, че нямам нужда от настройка в Смолян. Тук винаги съм на такава вълна, защото такива са задачите на изкуството въобще. А и идването на Театър „София“ във вашия град цели точно това – с една по-различна в някои отношения публика, с езика на театъра да установим максимално искрен контакт. За да си повярваме.
– А кога според вас искреността не е необходима?
– Не искам да говоря за живота въобще, но мисля за нашето съсловие. Не можеш винаги да изкажеш искреното си мнение за изпълнението на някой актьор или за постановката на даден режисьор. За искреността също е нужен подходящ момент, нека сме етични един към друг. Човешката душа е нещо крехко, с нея трябва да се внимава…
- Бил ли сте свидетел на очевидно незачитане на някаква истина?
– Многократно…
- В изкуството или в живота?
– Изкуството може да се оценява от различни позиции и трудно можем да кажем, че в даден случай еди-кой си лъжеше в отношението си към даден факт. Освен това много са страстите в сферата на изкуството, честа е преднамереността при оценката, особено в официалната критика, където съществува една уравниловка. Тя идва от едно субективно разделение на мнения, изглежда вечен спътник на творчеството…
- Но трябва ли да го смятаме за естествено всичко това?
– Ако имаме предвид световната практика – ще го приемем за нормално. Но съществуват имена в историята, които са пример за обективно и задълбочено отношение. Да вземем Белински в своето време, който със становището си в областта на изкуството е абсолютен авторитет – честен, високо издигнат…
- Има ли нещо, което е в състояние да ви доведе до отчаяние от изкуството?
– Това се случва рядко и то не от някакво становище на критик, а от невъзможността на даден артист да разбере какво искам от него. Искам актьорът да разбира мисълта ми, в противен случай действително е отчайващо. Още имам примера на моя професор Боян Дановски, който беше много строг към режисьорите, а на репетициите в Народния театър виждах, че си затваря очите пред посредственото изпълнение на актьорите. Когато го попитах за това, той каза, че в режисьорската дейност трябва да имаме благородство, да разбираме кой колко може и да не го насилваме, защото ще започнем да разрушаваме, вместо да градим. Поводи за отчаяние в нашата професия има достатъчно, но стремеж трябва да ни бъде преодоляването на тези състояния, дори с поемането на определен риск…
- От какъв основен принцип се ръководите, когато „поглеждате“ към класическа пиеса?
– Като млад режисьор обръщах безброй страници литература, исторически справки, критика за пиесата, което ми даде една основа за нещата. А днес смятам, че е важно да съумееш да хванеш на сцената драматичното съдържание на пиесата, което или можеш, или не можеш да постигнеш. Съобразяването с други становища и мнения само ще обърка онова, което ти можеш да родиш като творец. Сценичното решение на пиесата е въпрос индивидуален, той идва от чувствителността на режисьора, от неговия интелектуален багаж, от характера на неговата емоционалност.
– Трябва ли днес една пиеса да ни е необходима за възкресяване на отминало време или епоха?
– Само това - в никакъв случай. Театърът не е нито музей, нито реставрационно ателие, това няма нищо общо с изкуството. Една пиеса на Шекспир например, поставяме не за черните му очи, а защото тя предизвиква у нас размишления, съвременни аналогии. Някои хора си мислят, че щом се поставя класика, не можеш да махнеш нито една реплика, нито едно изречение от него, героите да са облечени само като едно време… Това са според мен становища на дилетанта, който мисли, че изкуството се състои в някаква реставрация. Ако това е целта ни, трябва да се запитаме: в салона хора от шекспирово време ли стоят? И веднага трудът по постановката се обезсмисля.
– Доверете се на интуицията си и направете разлика между публиката в София и тази в Смолян…
- Аз наблюдавах публиката тук и мисля, че пиесата се възприемаше много по-затаено, по-очакващо какво ще бъде съдържанието нататък. Докато в София имат самочувствие, че повече разбират, което съвсем не е вярно. Много места в пиесата, в които само се загатваше за хумор, в София се използваха, за да се разсмеят. Докато тук публиката разбираше жанровата структура на нещата, тя се водеше от трагедийния характер на творбата, усещаше, че не може веднага всичко да се разбере в нея. Защото тя засяга един парадоксален момент – деформация на човешкото съзнание, което авторът изследва последователно. Мисля, че в Смолян успяхме да настроим и зрителя на вълната на изследователи, които да следят как се развиват душевните вълнения и въпроси у героите.
– Какво у съвременния актьор не понасяте?
– Сравнително ниската му интелигентност, по-точно – незаинтересоваността му. Повече се интересува какво става зад граница, отколкото в родната му страна. Или ако се интересува, то е за неща от нетворчески характер, кой какво заслужава по фестивалите… През 35-годишната ми професионална практика наблюдавах, че издигането на българския актьор ставаше бавно. Не можем да кажем, че критиката е придвижила театъра ни напред през тези години – тя беше незадълбочена, повече литературна, отколкото театрална. Движещата сила в този процес беше режисурата, но той щеше да бъде много по-ускорен, ако имахме по-силна и по-искрена съвременна драматургия.
– А кое за един млад актьор е гибелното?
– Желанието за бързи успехи в киното, защото оттам следва повече слава и пари. Той обръща все по-малко внимание на театъра, а това е единствената институция, която може да го обогатява и развива професионално. Престоите в киното снизяват квалификацията на актьора, още повече, че след института актьорът няма къде да се връща, за да се учи… Наблюдавам и нещо друго – той не само не ходи на театър, но и не гледа постановките в собствения му театър, където работи.
– Срещите на Театър „София“ със Смолян са вече традиция. Какво липсва на тези срещи?
– Отношенията ни със Смолян са уникален случай. Никъде другаде няма такава връзка на столичен театър с провинциален, която да се изразява в толкова силно желание за общуване. Това, което липсва, е по-честата размяна на актьори от двата театъра…
- А каква е причината?
– Все още нямаме общи постановки, поставянето на една и съща пиеса и в двата театъра. Мисля, че това трябва да е бъдещото развитие на тези срещи. Трябва да се задълбочи взаимното творческо общуване, а не само взаимно гостуване.
– Интересно ли ви е да работите с екипа на Смолянския театър?
– Освен Емилия Ованесян, с която поставих тук „Човешки глас“ на Кокто, познавам още трима-четирима актьори – много приятни и умни хора, работещи с ентусиазъм. По тях съдя за целия колектив.
– Какви са препоръките, които искате да дадете на младите актьори тук?
– Нека не отговарям на този въпрос, препоръките в изкуството ми звучат като за вдигане на тежести. И ако трябва да предпазя от някаква грешка младите, то е да не превръщат професията си в състезание, а трудолюбиво и честно да отстояват позициите си.
– Кое от отношението на съвременния зрител към театъра ви тревожи?
– Снобизмът. На театър се ходи, за да се знае за този или онзи, да не би да минем за некултурни, а не от изградена необходимост. Съвременният зрител твърде много очаква от театъра забава, не идва на сложни постановки – Шекспир, Есхил, дори българска класика. Докато една посредствена комедия може да предизвика дори касов успех. И жалкото е, че тази тенденция се задълбочава. Хората все повече и повече търсят смешното и забавното, а все по-малко задълбочено психологическото, проблемното. Обяснението ми за това е, че днес не се цени по-високата култура на човека. Цени се тесният специалист, без оглед на неговата интелигентност. Това за нашето общество аз не смятам за нормално.
– Да се надяваме, че от това положение може да ни изкара все по-усърдната наша работа…
- Ни най-малко мисля така. Това са обективни световни процеси в развитието на човечеството. Но мисля, че театърът е в състояние да преодолее тези препятствия, защото с нищо не може да бъде заместено очарованието на словото, на живия актьор… Оптимистичните и песимистични тенденции относно изкуството, са един естествен ход. Надмощието на едната над другата е въпрос на борба. Нека и ние участваме в нея според способностите си.