+ С акад. Владимир ТОПЕНЧАРОВ за вестникарството и неговата мисия като социо-културна институция на обществото – как да бъдем верни на своя край, но да не откъсваме проблематиката си от цялата национална територия…

 

Разговарях с акад. Владимир Топенчаров през пролетта на 1986 г. – изданието, в което тогава работех, бе вече започнало петата си годишнина и решихме, че трябва да има своята компетентна оценка, а и някакви „насоки“ да получи за бъдещето си. Предложих това да направи човекът, когото още приживе наричаха „Патриархът на българската журналистика“. Не само заради достигнатата възраст (тогава вече минаваше 80, а както е известно - почина на 92), но и заради огромното количество трудове, които бе написал, особено многотомната „История на българската журналистика“.

 

При първото ми позвъняване в апартамента му на тогавашната централна ул. „Толбухин“ ме посрещна неговия син, когото познавах само от телевизията – беше виден математик, а едва по-късно и активен деятел на социалистическата партия. И май също се казваше Владимир. Академикът бе на почивка или може би на лечение в някаква почивна станция. Оставих течението на вестника, което при завръщането си да прегледа, обясних и причината за исканата от мен среща. След седмица-две вече излезе да ме посрещне лично Владимир-старши - придвижваше се трудно и бавно, заведе ме в кабинета си, който всъщност бе библиотеката му, със стени от книги и само един прозорец към булеварда.

Връщам се към този стар разговор сега, първо, отново да кажа – литературният вестник „Здравец“ в Смолян не само отдавна не съществува, но и едва ли някога той ще бъде дигитализиран и качен в мрежата, като част от историята на родопския печат. Както това стана, например, с изданията на Стою Шишков и всички книжки от съществуването на сп. „Родопа“. А в него, при всичките му може би кусури, излизаха много интересни, включително аналитични текстове, с приносно значение за историческото място на Родопа планина в културната карта на България.

Освен това – споделеното от акад. Топенчаров за вестника ни тогава и днес не е загубило своя смисъл и актуалност, и то би било ценно като насока за всяко от днешните наши издания, чиито проблеми все по-ярко се открояват пред все по-оредяващата читателска аудитория.

И ето, когато днес препрочитах текста от разговора ни преди около 40 години, имах странното усещане, че той се е състоял днес и професорът е имал предвид точно вестника, който списвам в Златоград вече 35 години - по съдържание, по акцентите на проблематиката му, спазвани вече толкова дълго време и изрично подчертани от него тогава: архитектура, етнография, природа, история, проблемите на езика – това всъщност е „лицето“ и на днешния ни „Златоградски вестник“… А поради това, че тогава разговаряхме в навечерието на 24 май, имах и въпрос за светите братя от Солун, тъй като съвсем наскоро той бе издал последната си книга, под заглавие „Първите“. Която той, заедно с книгата си за разпростиране влиянието на българските богомили на Запад, ми подари с автограф. И като казах по-горе, че трудно се движеше, той не можеше и да пише – ръцете му трепереха и когато го помолих да напише малък автограф с пожелание към читателите, той ми го продиктува, което аз написах собственоръчно на един бял лист, а той само го подписа. Така и излезе във вестника, с моя почерк и неговия подпис…

Топенчаров ме  очакваше, защото веднага след първоначалните „куртоазни“ приказки за Родопите, за Смолян, за екипа на вестника и пр., той премина по същество.

 

- Аз разгледах течението на вашия литературен вестник. Мисля, че за разлика от някои други притурки в страната, където се дава превес на материали, неотнасящи се до съответния район, в него е спазено това условие – вестникът да бъде от и за Смолян и Среднородопието, присъстват планината и хората, които творят нейната красота. Но имам такава бележка – отсъстват проблемите на планината, дори от екологическа гледна точка, макар това да е проблем от световен мащаб. Дори ви предлагам да откриете такава колонка с подходяща рубрика, където да разглеждате проблемите на вашата природа, примерно за изчезването на някои растителни видове, за водите – дали намаляват и каква е причината за това, каква е нашата вина или принос пред нея и т. н.

- Не бива да забравяте, че това е трибуна за местните автори и творци, затова правилно не прекалявате с т. нар. „големи“ автори отвън. Авторитетът на вестника идва не от тях, а от авторите, които вие си създавате, от проблемите, които те самите разработват или пък ги насочите да пишат; от това доколко успявате да осъществите контакт с читателите по различни културни въпроси.

- Въпрос, който смятам, че трябва да присъства при вас, е и този за архитектурата на вашия край, доколко е съхранена неговата автентичност чрез нея… Дали пък съвременната архитектура се грижи за тази автентичност или прибягва към нетипичното за Родопите високо строителство, към унифициране на къщите. Зад фасадата, зад външните форми, да се стремим към съвременните удобства, които ни предлага цивилизацията.

Нека при вас да присъства и проблемът за облеклото на съвременните хора на Родопите – какво е било някога и какво от него е запазено в различните краища на планината. То може да има възрожденските елементи от миналото, но да бъде съобразено с днешните изисквания за удобство и хигиена. Миналото трябва да присъства като форма, като красота, а всичко друго – осъвременено. Може да се дават и скици, образци на такава и такава дреха или пък сграда със съответно описание – какво е запазено от времето и защо е запазено; какво в тях е изменено и защо е изменено. Връщането към миналото трябва да бъде с мисъл за настоящето, за бъдещото културно развитие на вашия край.

Значи: архитектура, етнография, природа, история. Можем да прибавим и въпросите за езика – да вземем от родопския диалект, който е много богат, но и да го обогатяваме, като в същото време запазваме неговата изразителност. Връщането към миналото не трябва да се ръководи само от някаква вярност към него, а от една идея: то да се използва максимално за развитието ни по пътя на прогреса – проблемът „прогрес“ е централен проблем за всичко онова, което се върши.

– Забелязвам, че няма много автори жени във вашия вестник, за разлика от някои други, които са изцяло феминизирани. Равенството на жената трябва да се проявява и в това да изразява гласно мислите си, разбира се - не за сметка на мъжете. Смятам, че провинциалният вестник не трябва да се стреми да прилича на столичния, както и правите. Той трябва да разглежда и общи въпроси, но трябва да дава място преди всичко на местни проблеми, с които столичният вестник не може да се занимава. С това провинциалният вестник обогатява и общата картина на българската журналистика. Проблемът за специфичното е основен въпрос за вас. В областта на историята, например - някои ваши легенди и предания могат да се поместват, но от легендата трябва да се тръгва, за да се изясни действителността на историческото събитие. Защото легендата трябва да помага само да се изяснят някои страни от миналото, от нея трябва да се тръгне към типично научни издирвания на проблемите.

– Друг проблем: трябва упорито да работите за привличането във вестника на обикновения читател, на нередакционния сътрудник. От вас да тръгне идеята, стимулът, а да бъде осъществена от най-обикновен жител на някое селище или местност. Родопите са една великолепна област, с чудесна растителност, която трябва да се пази. Проблем също на вашия вестник трябва да бъде и участието на вашия край в едно свято дело – делото за мира на Земята. А това е преди всичко проблем за защита на природата, който не бива да бяга от вниманието ви. Наскоро прочетох при вас интересни статии за делото на братята Кирил и Методий. Не знам дали сте чели моята книжка за тях – „Първите“. Смятам, че основното внимание трябва да се обърне към едно – че Кирил и Методий не са само книжовници. Те са преди всичко преобразователи, революционери, които насочват цялата европейска култура, в това число и литературата, към нови хоризонти. Те привличат обикновения човек, труженика, като участник в строителството на културата и по-специално в литературата, като я връщат към нормалния, говоримия език. А в тритомната Кирило-Методиева енциклопедия вниманието се насочва към това, което те са написали. Всъщност те са обърнали целия път на европейската литература, те са, които поставят началото на преобразованието в европейската книжнина, те създават нови пътища за нейното развитие. Те внасят неразвитите тогава, но с голяма перспектива на развитие говорими езици, от тях тръгва новата история на човешката култура…

Ето на тези моменти не се обръща все още достатъчно внимание от науката, все „а-бе-ве, а-бе-ве“... А Кирил и Методий не са само това! Не само едностранчиво, но и ограничено се разглежда все още тяхното дело. Дори на последния конгрес по българистика се обръщаше внимание главно на книжнината, която са оставили. По мое схващане, главното внимание трябва да бъде насочено към революцията, която те са извършили като личности на прогреса. Те откриват простори за развитие на националните култури. Защото до тяхно време няма френска, няма немска литература, няма българска и славянска литература. Има фолклор, но литература като дело на отделни автори – няма. Затова тяхното дело е един революционен преврат с мирово, световно съдържание. Внасяйки говоримия език в литературата, те воюват за правото на всеки народ да пише и чете, да развива култура на своя собствен език. Това е основното – те са книжовници, просветители, учители. Но да спрем дотук – не бива. В този смисъл те са не само наши, а европейски личности. Защото до тях не се признават езици, не се признават народи. Има едно – гръцка християнска култура на Изток и Римокатолическа на Запад. На тези, а и на други моменти, превратно тълкувани в нашата история, бих искал да се спра. Ако ми стигне времето…

- Аз ви пожелавам все така да бъдете верни на своя край, но без да откъсвате проблематиката си от цялата национална територия. Свързвайте единичното и старото, с общото и новото. Благодаря, че редовно ми пращате вашия вестник, което ми дава възможност да следя дейността и развитието на едно наше население, което запазва най-добрите и най-ценни, коренни български думи. Какво по-хубаво, че „срещата“ ми с тях ще е в брой точно за 24 май – кой, ако не родопчани, днес са така свързани с делото на братята Кирил и Методий… И това не е просто комплимент за празника – в родопския говор са съхранени стари, традиционни български думи. Това е един край, където са оцелели в техния първичен вид, редица български термини. И аз, като стар вестникар, ви предлагам да откриете във вашия вестник рубрика, в която да се изнасят издирени старинни коренни думи. Вашият говор е най-близък по структура и звучене до старобългарския език. Аз съм ревностен привърженик на това схващане. Някога, в моята книга „Това ли е старата България“, аз съм записал някои такива думи. Мисля, че трябва да сме благодарни на родопчани за това. А и те законно могат да носят високото самочувствие на българи-родолюбци, съхранители и продължители на делото на солунските братя.

 

– Но като потомци в какво се изразява нашата признателност към великото им дело? Казваме все пак, че те са наши първоучители…

- Старобългарският език е велик дар, даден от Кирил и Методий на славяните. Нашият народ и нашата наука непрестанно засвидетелстват своето горещо уважение към солунските братя. Появиха се важни и ценни научни издания, като първия том на Кирило-Методиевата енциклопедия, на която аз съм главен редактор, както и втория том от поредицата „Кирило-Методиевски студии“. Който съдържа труда „Триодни произведения на Константин Преславски“. В страната ни бяха организирани три големи международни сесии, две в София и една в Шумен и Преслав. Проведоха се големи научни сесии по повод 1100-годишнината от смъртта на Методий – в Москва, Лондон, Рим, Мадрид, Братислава. На тях отново бе изтъкната дълбоката връзка на Кирило-Методиевото дело с историята на българския народ, с българския език и писменост. Отново с пълна сила се потвърди фактът, че делото на двамата братя още от самото начало е свързано тясно с България и че езикът, на който те са извършили първите преводи от гръцки, с оглед мисията им в Моравия, е старобългарският, т. е. езикът на формиралата се през втората половина на 9 век българска народност в Мизия, Тракия и Македония. А дали сме достатъчно признателни потомци, добър отговор бихте дали вие, родопчани…

 

- По какъв начин?

– Преди малко в разговора ни споменах за съхранените български думи в родопския говор. Струва ми се, че това е благодарен повод Смолян ежегодно да връчва национална награда, примерно за 24 май, на млад български историк, езиковед или публицист, с интереси и принос в тази област.

 

– Всяка година на 24 май честваме празника на словото. Какво беше вашето слово?

– Съдба. Мен словото не ме е галило, то познава две епохи – в едната воювах „против“, в другата – „за“. В едната още 20-годишен влязох в затвора, а другата продължава и днес. И словото „против“, и словото „за“, са съпътствани с усилия и трудности. Да живееш със слово-съдба по такъв дълъг и сложен път, не е песен, а повече страдание. Навярно затова моето слово, както обичат да говорят критиците, е само „черно и бяло“. Липсват нюансите. Някои смятат, че това е недостатък. Но нима истината има нюанси?

 

– Значи това са вашите творчески „граници“?

– Ако става дума за обем – така е. Моята максима са думите на Ромен Ролан: „Нека нашето слово бъде глагол“. А това означава да не оставям словото нито ден. Писал съм много, публикувал съм близо 3000 материала и между тях – петнадесетина книги. Количеството не е толкова от разточителност на словото, колкото от необходимостта да не се мълчи, когато ни тревожат проблемите на времето. Словото ми сменяше своите задачи, но посоката му остана неизменна. Нямам статия, която да не е наложена от пулса на деня. Никога не ме е глождела мисълта дали словото ми ще остане. И ако нещо е останало задълго в паметта на читателите, то се дължи на това, че пиша винаги по призива на сърцето си…