Драган ЦАНКОВ

(в-к „България“, 1859, априля 11/23)

За да развратят по-добре здравият разум на народа и за да изкоренят по-добре из сърцето му познанието на истинаго бога, вехтите гърци намислюваха един пространен състав от баснословия. В тоя състав от смешни святокрадни басни, сякое поганско божество има божествени принадлежности само за да го обърнат на смях и да направят повече Бога да не познават.

Прочее между тия смехотворни божества, измислени от древните гърци, ние забележваме едно, което играеше по театрити атински една роль, съвсем прилична на днешната, която гръцкото духовенство играй на Великата Събота в Йерусалим и още при гробът на Исуса Христа, спасителят на человеците.

...

Както Прометея на старите гърци, гръцкото днешно духовенство потвърдява, че ся не качва на небето и че не открадва един божествен огън; но, което е и по-лошо: дерзнува да полага, че орудие робско и снизходително на желанията му, Бог сам дохожда да полага в ръцете на патриарха свещеният огън, с когото запалват свещите на верните, стечени от сякоя страна, за да ся поклонят на гроба Исус Христосов.

Без сумнение, нищо няма по-добро, нищо по-достойно за човечеството християнско, от това дохождане от всичките части на светът да ся поклонят на святити места, зрелища на трудовивити, на мъкити и на смъртта Исус Христосова и особено на гробът му трисвят.

Но гръцкото духовенство да ся ползува от това благочестие, за да насити по-добре лакомството си, да се ползува от събранието на толкова свят, за да предлага измислени и мечтателни чудеса и да си умножава честта, това е едно безпътно прекалявание, което старите баснословци не са си никога дозволили.

...

След като с бдението обиколят три пъти светият гроб, един владика и двама попове, които го съдружават, ся затварят и стоят, докле, думат, Господ услиша молитвите им. През него время поповете и дяконите са натискат около вратата и пеят високо всред един мятеж и виковете на народът, нетерпелив да види изпълнението на чудото.

След малко известяват, че чаканият огън е слязъл от небето; сичките требни кандила са запалят, вратата ся отварят, владиката ся явява и дръжи в ръка няколко малки свещи, които блещят от божият огън и множеството, вторачено в чудото, с една свещ в ръка бърза да си събира частта от този огън.

Свидетел на тия смешни измами, на тия викове и глъчове, между които сполучват, удивен съм да изповядам, че ако нещо ми се видя чудно, то бе неразумеемата нечувственост на ония, които чакаха и които бяха играчки на това…