Ефим УШЕВ
+ Едно момче от турски произход в РСМ желае да върне паметта на българите към предците им и предлага възможност за тях да идват всяка година в Дойранско…
На излизане от Гевгелия търсим една околна височина - „Горни рид“ (?), за която местният ни приятел Живко Чавдаров ни бе казал, че това е единственото по-височко място, от което можем да снимаме града като цялостен изглед. Той обаче е доста встрани от пътя, до него трябваше доста да въртим, а за да се изкачим, се искаше и ходене пеша. Изоставяме идеята и вече посоката ни е градът Валандово. Но не точно, а едно от неговите села, в което е следващия ни приятел.
Да кажем на читателите ни, които най-вероятно не са изкушени от тамошната българска история, че когато чуем Валандово, първото, с което го асициираме, а и с което този град остава в нашата история, са т. нар. „Валандовска афера“ и по-късната „Валандовската акция“. Това са две различни събития, като първата е от края 1899 докъм средата на 1900 г. - афера, свързана, разбира се, с дейността на ВМОРО, която вече подготвя общонародното си въстание. Свежда се до това, че четата на войводата Иванчо Карасулията идва във Валандово със задача да отвлече някакъв богат гъркоманин, вероятно за откуп с цел закупуване на оръжия за четата. Акцията им се проваля, завързва се престрелка с властта, от която четниците се изтеглят без загуби. Валандово обаче е блокиран от турската войска и следват мъчения на местни хора, които предават някои от сподвижниците на ВМОРО и така започват масови арести и изтезания.
Затова тази „афера“ се смята за един от фаталните провали на революционната организация на българите, а можем да кажем, че тя е нещо като известната ни „Даръдерска афера“, пак свързана с ВМОРО, за която и друг път сме писали във вестника. И която става причина да се изгори цялата архива на организацията в тогавашно Даръдере, за да се предотвратят евентуални репресии сред местните хора.
Във Валандово обаче се стига до сериозни побоища и арести, предизвикали серия жалби до чужди консули в Солун. Резултатът е, че турските власти започват да освобождават задържаните, а след специална комисия, която идва чак от Солун, са уволнени Дойранския и Гевгелийския каймаками…
Съвсем друго нещо пък е известната
„Валандовска акция“ от март 1915 г.,
когато въоръжен удар на ВМОРО, замислен като атентат на голям жп-мост, за да се прекъсне военно снабдяване на противника, прераства в едно от най-големите сражения срещу окупаторските сръбски войски в историята на организацията. Чиято цел е да бъде принудена Сърбия да отстъпи на България т. нар. „безспорна зона“. Във Валандово четите се посрещат възторжено с развети по къщите български знамена. Войводата-поет Любомир Весов, родом от Велес, на митинг тук обявява, че в града е установена българска власт и че Македония в най-скоро време ще бъде освободена от сърбите окупатори…
Това е накратко историята, друг е въпросът, че след печалния край на ПСВ, сръбската власт започва системен терор над местното българско и турско население в цяло Валандовско, тъй като и турци участват на наша страна. И отново стотици хора са арестувани и измъчвани, започва насилствената денационализация на българите, което ще продължи до освобождението на цяла Македония през 1941 г…
Извън всичко това, днес Валандово е тихо градче с две църкви и толкова джамии. Като влизате или излизате от него, ще срещнете табела с надпис „Анска река“. Разбира се, нищо „анско“ няма в него, а става въпрос за „Ханска река“, но македонците изговарят думите без буква „х“ – казват „ан“, вместо хан (за крайпътно заведение), казват и „леб“, вместо хлеб, „армоника“, вместо хармоника, и т. н. Та, валандовската Анска река се влива в преминаващата буйна р. Вардар. За града още Евлия Челеби пише в своя Пътепис от 17 в., че „…мюсюлманите са малко, а неверниците българи са много…“ И че „…климатът му е много приятен, има извънредно много хубави български девойки…“
По това време Валандово се води
към кааза Петрич и по население
винаги е бил българо-турски град. Но по статистиката от 1873 г. жителите му са 358 българи и 44 помаци, може да срещнете в някои справочни материали.
Когато излизате от града, в посока Прилеп, вляво на един рид ще видите добре ограденото гръцко военно гробище, а извън него, в по-високата му част – един голям паметен кръст, закръглен като буква „Ф“ в горната му част и надпис за загинали тук ирландски военни…
Българско военно гробище няма, но наоколо не е трудно да се забележат унищожени гробни образувания, а на един куп камъни са струпани части от паметниците към тях. Това най-вероятно са потрошените български гробни елементи…
Връщам се към същността на пътуването ни, а това е Валандовското с. Бошибос, в което никога не съм бил и което трябва да намерим сега, тъй като се намира някъде високо в планината. Всички хора във Валандово, до които се допитахме, знаят за това село и ни казват „горе“, сочейки планината вдясно от града. Лутането все пак е неизбежно, докато стигаме до едно попътно планинско селце, а когато пак се обърнахме към две млади момичета тук, те също казват „горе“ и пак сочат с ръка към високите ридове на планината…
А планината, както ни става ясно после, е самата Беласица и с. Башибос наистина е най-горе, покрай един дълбок планински поток, идващ явно още по-отгоре… Спираме на нещо като площадче, по-скоро - селския мегдан, наоколо малки къщички на скат, които до една можеш да преброиш, а на самия мегдан – прилична чешма. Ще търсим нашия приятел, известния и на доста хора в България покрай събираческата си дейност на български военни старини, Хюсеин Хюсеинов.
Башибос, с ударение на „о“, е турско
селце в РСМ, с около трийсетина къщички
по на етаж, рядко на два, и стотина жители в него, както става ясно от срещата ни. В единия му край се вижда и една малка джамия, с майсторски изработено тънко минаре. По върховете си граничи с Петричка и Дойранска територия.
Хюсеин е турчин по народност, но изключително пристрастен към българските работи, поради което е не само недолюбван от македонските власти, но и направо казано преследван. Той самият често съобщаваше с текст и снимки как униформени лица влизат в двора на дома му и тършуват. Казва, че този тормоз е причина преди време неговата възрастна майка да почине. Сега живее сам, затова си е взел едно здраво и зло, много гласовито куче, заради което полицията отдавна не е идвала.
А причината за това тършуване на властите е, че скитайки из обширната планина тук, арена на страшни бойни действия от времето на Първата световна война, той открива чешми, правени някога от българската войска, на които още личат надписите им, открива цели гробни места и съборените до тях паметни плочи. По които и днес разчитаме имената на български покойници, паднали по дойранските някогашни боеве. Много красиво, със собствен труд и средства, Хюсеин е възстановил голяма каменна чешма, с надпис „България“ и „2 мак. полк“.
Сред събраното от него са гилзи от патрони и снаряди, конни оглавници и стремена, каски с дупки от куршуми и пр. бойни принадлежности, които могат да оформят цял един музей на бойната история.
Преди време, впечатлен от показаното от Хюсеин в интернет, написах кратък текст за него, с желание за повече внимание към личността му и полезната пробългарска работа, която върши. Настоях и за внимание от страна на нашето консулство в Битоля. По някое време видях с изненада, че този текст някой бе ползвал за един малък озвучен с музика клип, заедно със снимки на Хюсеин за изнамереното от него досега по планината.
Той не крие, че му е приятно
нашето посещение в селото -
връзва старателно за едно дърво злото си куче и ни води в двора на едноетажната си къщичка, където е малкия трактор за обработка на нивите му. Изнася част от трофеите и ни обяснява как ги е намирал, показва ни и книгата на ген. Никола Недев, която са му подарили други българи, идвали при него. И по запечатаното от снимките, публикувани в нея, сравнява днешното състояние на показаните там терени, чешми, дори дървета, разрушени мостчета и пр. Именно сравнявайки по тях, той е уверен, че е намерил мястото, където е погребан швейцарецът с българско сърце Луи Айер.
Наскоро Хюсеин направи един красив жест, като събра малко пръст от гробните места от дойранските битки, която занесе в нашия гр. Петрич и я зарови пред тамошния паметник на загиналите във войните за обединение български войни.
Питам го защо се занимава с това, какво го кара да е пристрастен към българската история и битки в този район. Оказа се, че той има фамилна история в това отношение – неговият дядо, както и много други хора от Башибос, е помагал на нашите войници по време на битките, пренасяйки за тях муниции и храни. При една такава акция по него е било стреляно от французи и е бил ранен в крака…
Хюсеин не крие, а открито заявява желанието си да получи българско гражданство. За което от някои местни е бил обвиняван в корист, че търси сметка от заниманията си, че иска български паспорт, за да замине на работа в Европа...
Категорично и донякъде с тъга отрича това и казва, че гражданството му е нужно, за да има закрила от нашата държава, надява се, че така ще спре институционалния тормоз към него от страна на властите в РСМ. И най-вече, казва ни, ще може спокойно да работи по намерените от него терени, да възстановява паметниците, които открива, защото сега често е преследван и тормозен от униформени.
Повежда ни към близката
чешма, която е възстановил,
за която споменах по-горе. Тя е наистина красива със своя надпис БЪЛГАРИЯ и навярно само отдалеченото място, където се намира, а и може би факта, че тук населението е турско, а значи няма сърбомани, я спасява досега от посегателства и ново унищожение.
Наскоро дори беше пуснал снимки от един местен празник, проведен до чешмата, където млади момичета в местни носии изпълняват своите ритуали. Според Хюсеин водата за тази чешма е хваната от доста далече, нашите войници тогава яко са покопали, защото са полагали и тръби за докарването ѝ. Сега, казва той, е позапушена и водата е слаба. Но към пролет всичко ще бъде разкопано и прочистено. И ни кани да дойдем пак, за да се уверим.
Много е доволен, че наскоро го е посетил нашият генерален консул в Битоля, г-н Николай Димитров. Защото всяко внимание от България е важно за него. „Искам тук България да дойде и да види гробищата на своите герои, да видят българите своите велики деди. А когато един ден гробището се възстанови и стане един паметен парк като онези на гърците и на сърбите, тогава българите да идват тук всяка година, да се покланят на дядовците си…“
Това е мечтата на Хюсеин Хюсеинов от с. Башибос, РСМ. Редом до тази да възстанови още няколко български чешми в този планински регион. Мечта, която трябва да приемем и ние, да стане такава и за българските власти, за обикновените българи. Които да се отърсят от нихилизма си и да се върнат към паметта си. Към паметта, без която не може да има общност. Не може да има народ!