+ „За всичко съм отговорен аз!“, казва в разговора ни писателят Евгени КУЗМАНОВ - във време, когато все още името му не можеше да се споменава…

 

Евгени Кузманов. Писател, роден в Радомир през 1948-а, завършил специалност „Скулптура“ във ВИИИ „Николай Павлович“ в София. Занимава се и с живопис и графика, а белетристичните му книги го определят като един от оригиналните и социално мислещи наши писатели – „Безкрайни конкурси“, „История за оркестър“, Чайки далеч от брега“, а по-късно – „Фото лазур“, „Когато се събудиш в пропаст“, Съкровището на корините“, „Островът на горилите“ и др. По времето, когато се срещаме, обаче, ги няма още „Виявици и фучавини“, няма я и „Клуб Петък 13“, която, макар и написана през 1986, излезе едва наскоро. Много далеч е и мястото му на професор по изобразително изкуство ЮЗУ в Благоевград…

 

И докато си говорим казва, че интервюто едва ли ще бъде публикувано, особено след излизането на „Чайки далеч от брега“, после дори и филмиран. Но когато по-късно разговорът ни се появи във в. „Пулс“, това според него беше като знак за „размразяване“ и един вид сваляне на табуто около името му. И до днес живее в един отдалечен блок в София, самотно отдаден на книгите си, далеч от прожектори и камери, и бих искал с тази публикация отново, както някога, да направя опит за излизане от анонимност на един писател, автор на силна и стойностна българска проза.

 

…

. Вярно ли е, че човек, на когото се отдава един вид художествено творчество, задължително има влечение и към други изкуства? Ще бъде ли еднакво силен във всичко?

– Дали ще е еднакво силен, това не мога да кажа, но по принцип е така – рядко един вид художество може да задоволи твореца. Затова се насочва към различни изразни форми. Могат да се дадат много примери, но сега ми идва наум името на Жан Кокто – той е бил писател, художник, композитор, поет, художествен критик. При нас обаче нещата са поставени на по-друга основа и до неотдавна се изискваше всеки да си стои в „чекмеджето“. Сега тази догма като че ли се разчупва. Но смятам, че е закономерност един творец да има влечение към повече видове творчество. Основната ми професия е скулптор и това по особен начин ми помага в писането. В такъв смисъл, че много не ме интересуват законите, по които трябва да се пише, това как пишат другите писатели, дали ще се отпечата това, което пиша и т. н. Всъщност самоцензурата, която е проблем за много пишещи, при мен е със съвсем малка роля. За мен творчеството е свобода преди всичко. И пиша така, както мисля, че трябва да се пише, без да ме интересува какво ще каже редактор или критик. Пиша искрено дотолкова, доколкото ми позволяват моят характер и моята култура. В процеса на писането ако започнеш да мислиш какво ще каже еди-кой си – свърши с писането, нищо няма да се получи.

 

. И къде ви е по-лесно – в работата със словото или с метала и глината? Кое е общото между тях като изграждане?

– Не мога точно да определя, но тръгне ли веднъж, е еднакво лесно. Общо взето – и за едното, и за другото е нужна нагласа. Например не можеш да композираш някаква фигура, не си я овладял още, а се прибираш и започваш да пишеш. В такъв момент е невъзможно, но съм сигурен в едно: творческият процес при писането и при скулптурата, е един и същ. Защото при скулптурата основното е замисълът, изясняването на обемите, на идеята. След това е само физическият труд. Същото е и в литературата – сядаш зад машината, когато вече си наясно с това, което ще казваш, когато периодът на търсенето е приключил. Моята формула, дефиниция за изкуството, е следната: творчеството е разпадане на духовната енергия в материални знаци, които при възприемането от другите, имат свойството, отчасти обаче, отново да се превръщат в енергия. Това е - буквите, багрите, звуци и тонове, всичко това са знаци, чрез които ти влагаш своята енергия. Духовна и физическа… За да я предадеш на множество хора.

 

. Досега белетристичните ви книги са добре посрещнати…

- Тук нищо не ме смущава, а ме радва. В областта, в която работя, аз съм човек със самочувствие. И ако се съмнявах в качествата на книгите си, нямаше да ги предложа. Преди да я дам за печат, първата си книга съм писал 12-13 години. Преди тази книга не съм публикувал нищо, в което да проличи подготвителният ми период. Този период си остава в чекмеджето ми. Затова и малкото, което е писано за моите книги, е добро. Но критиката не се занимава много с мен. Те първо бяха смутени, че се появих, без никой от тях да ме знае, защото те обичат да дават напътствия, да потупват по рамото, да играят ролята на откриватели, та след време да казват виждате ли, аз му помогнах. При мене няма такова нещо. А колко време съм писал преди първата книга – никой не се замисля. Истината е, че никакъв критик не може да те направи писател. Може само временно да излъже – тебе и другите…

 

. Метафоричното изграждане на едно повествование, на което вие явно разчитате, не е ли „опасност“ за писателя, че няма да бъде разбран от повечето хора?

– Метафората е едно от най-силните средства за художествено въздействие в белетристиката и въобще в изкуството. Метафората ме привлича със своето богатство, което предлага на писателя. Аз съм художник и винаги съм се позовавал на въображението си на художник, никога не съм разказвал „едно към едно“. Затова и никога не бих могъл да напиша любовен роман, например. Не мога да описвам, не съм битописец. А и целта на един добре написан разказ, на една книга, е случката да не е самоцел, да се надскочи самото събитие и да извлечеш от него есенцията за нещо много по-висше, по-красиво… Наличието на метафорично мислене в прозата, е наличието всъщност на една философия. Аз разчитам на интелигентния читател, но ненавиждам ребусите – има проза, в която човек затъва, не може да разбере за какво става дума. Не смятам прозата си за такава. Метафоричността е най-силното ми оръжие, но в идеите си съм ясен. Тя предполага многозначност на възприятието, изисква обаче и една култура на мисленето. Основно изискване за мен е четивността и увлекателността, защото в този динамичен живот е много трудно да накараш хората, особено младежта, да се задълбочат в четене.

 

. Харесвате ли първата си книга? Има ли още чисти хора като Стоимен, въпреки драгановци?

– За мене книгата е едно послание – на една идея или на много идеи. Не отделям първата си книга от този принцип. Когато излезе, се заговори повече за „Парола“, „Победител“, „Чудовището“, „Винтягата“ и някои други, защото в нея аз имам два типа повествование – реалистично и чисто фантастично. А хора като Стоимен от „Пълно слънчево затъмнение“ трябва да има. Въпросът е, че днес прекалено много станаха „драгановци“. 

 

. Защо написахте разказа „Чудовището“? Да го смятаме ли като предупреждение за нещо?

– Смятам, че писателят не трябва да обяснява своите произведения. Не какво е искал да каже е важно, а какво е казал. Това ще преценят читателите. Този разказ е първият от серията подобни. С едно изречение – идеята ми е, че злото е в нас, ние го раждаме и ние го отглеждаме, без нас то умира. Ако е предупреждение за нещо, то това е срещу опасността от безсмислието на човешкия живот.

 

. Новелата „Парола Победител“ е като една прелюдия към „Чайки далеч от брега“…

- Да, моментът на „нахлуването“. Всъщност това е темата за фашизма в различните си проявления. Животът става ненормален, всички се приспособяват и всъщност оцелява този, който е намерил начин за борба. Но може да се гледа и от други ъгли, като проблемът за оцеляването или моментът, когато човек става бездушен, когато от тълпата се ражда предателят… „Чайки далеч от брега“ представя един модел на тоталитарна държава, който постигам отново чрез метафората. Всеки образ тук е не просто една личност, а обособява една група с определен начин на поведение. Това са хора-символи на определена прослойка, с определен начин на реакция – спрямо заплаха, унижение и т. н.

 

. Имам чувството, че като човек и писател ви измъчват доста неща от живота…

- Животът е шарен – не може всичко да е добро, прекрасно, благородно… Добри и лоши хора ще има винаги, това не може да се избегне. Подлец може да стане и човек, израсъл в мизерия, но и човек, живял в прекрасни условия. Съдбата на човека влияе за това какъв ще бъдеш, но самият живот моделира, шлифова. Когато например разбереш, че нещо ти е неизгодно – преставаш да се занимаваш с него, защото разбираш, че няма смисъл… Понякога се чувствам зле – дразни ме всяка нередност и мисля, че съм виновен за нея… Сякаш за всичко съм отговорен аз. Прозвучава малко мегаломански, но е така. Мисля си, че трябва да се успокоя и да си гледам работата, но друг не мога да бъда. Затова съм и започнал да пиша – за да изкажа огорчението си, идеята си. Дано ме чуят… Боли ме и това, че нито един от младите писатели днес не се занимава сериозно с проблемите на нашата нация. Все любовни истории, измислени проблемчета… Никой не слага пръст в раната, да се опита да пробие, да каже нещо истинско, нали затова е писател. Познавам само един писател, който се опитва да направи нещо с прозата си – Васко Колев. Всички други кръжат като пеперуди по лампите. Няма го оня млад писател, който да напише за истините на своето време, както направи това Ивайло Петров с „Хайка за вълци“. Но проблемът не спира тук. Ако тази книга бъде написана, дали тя ще бъде публикувана? Затова надеждата ми сега е, с демократизацията на обществото, което тръгва, да настъпи и по-либерален дух към мнението на писателите. Защото можем да променяме мисленето си, само ако казваме истините си.