+ Защо руснаците се страхуват да въоръжават „братушките“, а княз Черказки е категоричен, че никакви опълченци не са им необходими, тъй като в един момент могат да насочат оръжието ски към освободителите…

Георги ЦАНКОВ

Няма съмнение, че празнуваната от 1879 г. дата, е светъл празник на българите. Болшевиките обаче го обявяват за проява на великобългарския шовинизъм и през 1951-а го отменят. През 1991 г. Великото народно събрание го възприе като официален национален празник. Политическата конюнктура не бива да влияе на българските светини. Но и не бива да си затваряме очите за исторически истини, които нито царете, нито дори историците произнасят на висок глас.

Добре е да четем внимателно документите от времето на войната срещу турците – и тогава думите на царя също ще зазвучат високопарно, а гадостите за прояви на шовинизъм, изричани от безродниците болшевики, ще са абсолютно нелепи.

Четем ли въобще разтърсващите разкази от онези години? Даваме ли си ясна сметка, че руските войски стъпват на нашата земя неподготвени, че много от сраженията са проведени бездарно и са довели до смъртта на хиляди войници, а след отстъпленията на руската армия от позициите им, врагът е изливал гнева си върху невинните българи. Достатъчно е да си припомним трагедията при Стара Загора - след изтеглянето на отряда на генерал Гурко, там загиват около 15 000 българи.

Ако прочетете издадения у нас едва през 2008 г. дневник на руския военен кореспондент Василий Немирович – Данченко, „Година на война“, том от около 650 страници, ще научите и още покъртителни факти за кошмарите на войната. Авторът не спестява на сънародниците си ужасяващи примери за тяхното високомерие. Най-честото им обръщение към българите си остава: „Всичко това е заради вас, подлеци!“ Данченко е свидетел на разговор между висши руски и турски офицери след сраженията за Плевен. Разменят си любезности на френски. Руският офицер казва: „И за какво се бием с вас!.... Струва ли си заради тези негодници – братушките, да се караме…“ А турчинът дяволито отговаря: „Вашите братушки са ужасни негодници. Почакайте, те сами ще ви покажат какви са. Сами ще видите, че не могат да бъдат управлявани по друг начин от този, по който ги управлявахме ние…“

Данченко подробно разказва за конвоите от казаци, които прибирали всичките запаси на населението, колели цели стада и ги продавали на чудовищни цени на прегладнелите офицери. Един гвардейски генерал дори се хвалел, че навред по селата пребивал от бой цялото мъжко население. По същия начин са действали и румънците. „Те изнасилвали българските жени и девойки не само в селата, но и в градовете като Никопол, Лом, Плевен, Оряхово.

А сега да чуем нещо повече за действията на нашите опълченци: „Че българите са храбри, че са готови на саможертва, че презират опасността когато им се наложи да се бият за родината си – всичко това го доказва Опълчението. Първият задбалкански поход на Гурко, августовската Шипка и битката на 28-и декември в долината на Казанлък, показаха на какво са способни тези воини. По смелост и героизъм те съперничеха на знаменитата Четвърта стрелкова бригада, на 14-та и 16-та дивизия. За тези герои нищо не беше невъзможно. Често се е случвало един да се бие срещу десет. В Стара Загора, където безчислените пълчища на Сюлейман настъпваха отвсякъде, две дружини, имащи възможност да отстъпят, не отстъпиха, а загинаха до последния човек.“

И тук изскача още една погребана истина. Руснаците се страхуват да въоръжават „братушките“, княз Черказки е категоричен, че никакви опълченци не са им необходими, тъй като в един момент могат да насочат оръжието ски към освободителите. Повечето офицери се държат към българските селяни като към мужиците в Русия.

„Върви, например, братушка по пътя и насреща му офицер. Без много да му мисли, братушката приближава офицера и му подава ръка, за да изрази симпатията си към руснаците. За това получава удар с нагайка по главата. Един от тези главорези се хвали пред приятелите си: „Аз го налагах, налагах с нагайката, докато ръката ми се умори. По главата, по главата… Даже пръстите ми се вдървиха…“

Разбира се, има и други примери. Героят от Шипка, полковник Павел Калитин, пада в боевете край Стара Загора, отбранявайки Самарското знаме, след като българинът знаменосец С. Минков бива убит. Или баронеса Юлия Вревская, вдовица на загиналия в Кавказката война генерал Иполит Вревски. Тя продава бащиното си имение в Орловска област, за да сбере доброволчески отряд от 22 медицински сестри и лекари. Умира от коремен тиф във военната болница в село Бяла през ноември 1877 г.

Ето, заради всичко това, както и заради агресивните действия на руснаците след войната, с които много напомнят за имперските стремежи на военолюбеца Путин, не бива да вярваме на никакви речи, да не се предаваме на патетика, а да четем свидетелствата на очевидци и да се убедим, че войната винаги е чудовищна. Но в случая с 3-и март, няма съмнение – Опълченците ни, заедно с храбреците от руската армия, се сражават, за да осъществят идеала на Васил Левски – чиста и свят република! Уви, идеалите почти винаги са химерични, а историята е непрестанен сблъсък между Доброто и Злото, сблъсък, в който до ден днешен победители няма.

Но Шипченската епопея никой не би могъл да омаловажи. Както и битката за Освобождението на България, която продължава до ден днешен…