Такава е мѣстността при ханищата и отъ тѣхъ на долѣ, додѣто да се завие пѫтятъ къмъ югъ за Скеча и напусне рѣката. По оголения десенъ склонъ се подаватъ надвиснали камъни, ярове и само тукъ-тамъ се мѣрка нѣкоя оцѣлѣла шубърка. Чакъ високо къмъ върхътъ се съзиратъ по-сложни малки полянки, прѣвърнати въ работна земя, а при тѣхъ и малки саи — колибаци — за стопанитѣ и добитъцитѣ имъ.

Хановетѣ сѫ собственость на помаци отъ ближното помашко село Козлуджа.

Едни отъ тѣхъ си чуватъ самитѣ стопани, а други държатъ подъ наемъ Ахѫ-челебийски българи. Въ всѣки ханъ на едното крило въ единъ ѫгълъ е прѣградено малко дюкянче — бакалничка и малка стаичка за съдържателятъ. Въ бакалничката пѫтникътъ може да намѣри черенъ домашенъ хлѣбъ и царевично брашно за качемакъ, главна и любима храна не само на помацитѣ въ Родопитѣ, а и на българитѣ изобщо; нѣкои съестни продукти, обикновено фасулъ и чушки саламура за постни дни и мътеница млѣко и саздърма за блажни. Само помашкиятъ вкусъ и привикналъ стомахъ могатъ да възприематъ и смелятъ такава храна. Освѣнъ това, ако съдържателятъ е не мохамеданинъ, намиратъ се и спиртни пития отъ твърдѣ съмнително качество, а ако е помакъ — есенно врѣме въ изобилие ще намѣрите и хубавъ гроздовъ лангюръ, единственото приятно питие, каквото само помацитѣ умѣять да приготвятъ.

Всичкото останало пространство отъ ханътъ, е на земята безъ подъ и таванъ и едноврѣменно служи и за пѫтницитѣ, и за добитъцитѣ имъ, съ тая само разлика, че за пѫтницитѣ въ ѫгъла до бакалничката, пакъ на земята отъ пръсть, малко е издигната естрада — софà, на срѣдата на която се кладе голѣмъ балкански огънь, а наоколо въ колело хората спятъ и нареждатъ багажитѣ си.

Останалото пространство по цѣлата дължина покрай стѣнитѣ е заето съ яслитѣ, на които безразборно връзватъ добитъцитѣ и имъ налагатъ храната. По стѣнитѣ вмѣсто прозорци сѫ оставени малки отверстия — мазгали. Между добитъцитѣ и мѣстото за стопанитѣ имъ нѣма никаква прѣграда, тъй че всѣки пѫтникъ може да си наблюдава своето животно. Въ хана се влиза прѣзъ една голѣма отъ груби дебели дѫбови дъски врата съ двѣ крила, или еднокрили, и прѣзъ тѣхъ добитъцитѣ направо се въвеждатъ вѫтрѣ съ товаритѣ си заедно.

Нощно врѣме вратата се добрѣ притваря и запрѣга отвѫтрѣ, защото често пѫти и нощѣ разбойници нападатъ на пѫтницитѣ въ тия ханове и ги ограбватъ. И наистина, тая клисура е най-опасното мѣсто по продължение на пѫтя за Скеча, и поради това турското правителство е построило кула на в. Елидже, дѣто има постоянна заптийска стража, а особено пролѣтъ и лѣтѣ, на която е повѣрено варденето на цѣлото Елидже-дереси.

Първиятъ и вториятъ ханове бѣха натъпкани съ пѫтници и добитъцитѣ имъ, по-рано дошли отъ насъ, та подминахме да търсимъ мѣсто въ послѣдующитѣ. На третия ханъ, на който съдържателятъ бѣше българинъ отъ Пашмаклѫ, имаше само двама Пашмаклийски помаци съ четире коня; тѣ караха дъски за Скеча. За насъ имаше въ него достатъчно мѣсто да ни побере, та се спрѣхме. Кираджиитѣ свалиха вѣщитѣ ни на софата, навързаха добитъцитѣ, наложиха имъ храна и се настанихме всички на околникътъ, на срѣдата на който вече бучеше голѣмъ балкански огънь съ дѫбови кютюци. Всички се наредихме на колело около огъньтъ. Ядене си носѣше всѣки, ала все трѣбваше да се направи и малко алъшъ-веришъ на ханджията, ако не за ятакъ-парасѫ, какъвто тукъ нѣма обичай да се зема на пѫтници съ добитькъ, то баремъ за огъня. Порѫчахме си малко ракийца съ хубави саламура чушки, па почерпихме и новитѣ си другари помаци.

Своитѣ гостеприемни черти родопчанинътъ пази и изказва не само кога е въ домътъ си. Колкото души и да се случатъ на пѫть, макаръ и никакъ непознати, състигнатъ ли се, тѣ ставатъ вече йолъ-аркадашларѫ или аркадаше, както казватъ, и не се оставятъ единъ другъ при каквито случайности и да попаднатъ. Седнатъ ли да се хранятъ, всѣки ще покани и другитѣ отъ яденето си. Свърши ли се хлѣбътъ или какво и да било нѣкому, другитѣ ще му услужатъ. Както виждате, много повече отъ модерната писана само на книга комуна…

(Бр. 2/2024 на „Златоградски вестник“)