Ефим УШЕВ
+ „България не може да направи много, но ако поиска, може да направи достатъчно за българите тук. И в това е надеждата и очакването ни…“
В паметта ми е останал ярък спомен отпреди петдесетина години – превъртам всяка вечер „копчето“ на стария ни радиоапарат вкъщи, в търсене на Свободна Европа, ВВС, Гласът на Америка, но често попадам на един много по-ясен сигнал, с думите: „Драги слушалци, вие слушате Радио Гевгелия“. Запомнил съм и една от рекламите им – след живописни хвалби на някакво местно вино, тя завършва с думите: „И ако не знаете, бидете уверени – от днес виното е храна“, с ударение на първото „а“…
И сега, тези дни, в ресторант „Примиер“ в центъра на южномакедонския граничен град Гевгелия, където съм за първи път, си поръчваме нещо за вечеря и по някое време питам младото сервитьорче, чието име е на табелка на гърдите му: „Даниел, какво гевгелийско вино ще ни предложиш да изпием?“ А той се замисля и казва: „Не, то май наше вино нема, има само тиквешко“.
Тогава дай ни по една гевгелийска бира, казвам. А той: „Ами…само скопско има, нема гевгелийска бира“. А след като се позасмива: „Гевгелийска тука е само водата, така станахме…“
А след като ни донася по една „жолта“, ама пак тиквешка, ракия, не можах да не попитам и за „любимото“ ми някога Радио Гевгелия. По което толкова често слушах онази разложителна музика на гнилия Запад, тогава забранена у нас, но по която толкова много се увличах като ученик…
За съжаление, пак трябваше да чуя: „А, не, нема го отдавна ово радио. Я одам веке на триесет, но не съм слушал такво радио во Гевгелия…“
Днес някогашният
български град Гевгелия
е с около 15-16 хиляди жители население, на самата граница с Гърция и с близък граничен пункт, до който се стига по магистрала, отбелязана на по-старите пътни карти като пътят за Белград. И точно с това, че е граничен град с Гърция и има ГКПП близо до него, е точната географска прилика на Гевгелия със Златоград…
Според известния справочник „География на вилаетите в Османската империя“, 1056 са българите в градчето през 1873 г. А според статистиката на Васил Кънчов, българите тук през 1900 г. са 3000, турците – 650.
Има обаче и друга „статистика“, която е от гръцка страна, и според която през 1878 г. в Гевгелия живеят 1740 гърци. Което обаче не се връзва с някои последващи исторически факти, като този, например - ако толкова много гърци живеят тук, защо само 10 години по-късно, през 1888 г., градът е нападнат от четата на Панайотис Калогирос и е подложен на безчинства и грабежи…
Няма и регистрирана гръцка църковна община, пак поради липса на такова население, вероятно, докато още през месец май 1878-а, Гевгелийската българска община подписва Мемоара на българските общини в Македония, за присъединяването ѝ към новосъздаващата се българска държава.
През юли 1895 г. пък, без да напада и да безчинства, самият Георги Делчев идва в Гевгелия и основава комитет тук на създадената в Солун само две години по-рано БМОРК (Български македоно-одрински революционен комитет), по-сетнешната ВМОРО. А ръководител на комитета и на въстанието тук през 1903 г. е местният българин Илия Докторов. Колкото и да търсихме, обаче, така и не намерихме в града негов паметник. А паметници тук, както и в цялото РСМ – дал Бог, и то много…
Нещо повече – както пише в своите "македонски бележки" историкът Атанас Филипов, когато през октомври 1909 г. жителите на с. Зарово, Солунско, основават своето читалище „Надежда“ и искат от турската управа официално разрешение за дейността му, през пролетта на 1910 г. каймакаминът издава заповед с ревизия да се запечата читалището и да се конфискуват всички книги и имущество, като изпраща комисия в селото.
Но комисията бива посрещната от красиви заровски девойки пред сградата на читалището, всички с цветя в ръце, организирани от учителката Мария Антонова, родом именно от Гевгелия. Те са решени да не допуснат чиновниците да го затворят и да конфискува книгите им.
Комисията тогава се оттегля, а лъгадинският каймакамин по-късно дава разрешението си.
Както можете да предположите, не можахме да открием паметник на учителката Антонова в родната ѝ Гевгелия. Затова пък можете да се нагледате на всякакви партизански сръбски бюстове, които явно са били на мода при дългогодишните опити за промяна етническата идентичност на българите по времето на кървава Югославия…
И още един исторически факт влиза в противоречие със споменатата гръцка „статистика“ за населението в Гевгелия. Добре известно е, че нито гръцките андарти, четите им, нито пък гръцките войски нападат градове и села, в които се знае, че има гръцко население. През лятото на 1913 г., обаче, Гевгелия е обстрелвана от гръцката армия, опустошава го, а 33-ма българи католици са отведени в заточение. Това дава основание на католическия свещеник Ван ден Пукхейд да напише: „…Когато този град падна в гръцки ръце, тамошното българско население избяга зад Вардарския мост. И какво правят гърците? Стрелят с топове върху нещастните бежанци! Всички младежи над 10 години били изклани…“
Две са българските възрожденски църкви, построени в Гевгелия – „Възнесение Господне“ (1842), и „Св. св. Кирил и Методий“ (1896). И както се знае, никога при посещение където и да било, няма време за всичко, затова успяхме да посетим само втората църква. А тя удивлява с това, че всичко в нея е обновено – нови са иконите, нови са стенописите, с новия днешен правопис са и надписите по тях… Нищо че и до днес е известна като „бугарската църква“ и както се разбра, всичко старо – като икони, утвар, книжа и пр., е или унищожено, или качено на тавана…
В града Гевгелия, обаче,
съвсем не сме с туристическа цел
Макар и да се изкушавам да кажа за нашите читатели колкото се може повече за него в исторически план, главното от посещението ни бе именно настоящето му и това, че имаме да се срещнем с нашия приятел, местният българин Живко Чавдаров.
Та от него ще разберем, че по-голямата част от икономиката на града е в гръцки ръце, предимно шивашки цехове и фабрики, но и някои от банките са с гръцки капитал. Много от хората пък работят в съседните гръцки села и градове, защото там печелят по-добре.
Това е причината Живко да смята, че ако сърбизацията на населението е вече минало, оставила след себе си доста агресивни сърбомани, съвсем реална си е „гърцизацията“ в Гевгелия, поне в икономически план, при това предимно сред младежта…
Известен със своето критично отношение към днешната македонска действителност и политика, той се прочу през социалните мрежи с остри текстове за своето битие, изпращани като писма до всички национални и задгранични правозащитни органи и организации. Това, разбира се, му донася куп неприятности и тормоз в битов план от страна на местните власти, което не го отказва да държи на своя български произход и да настоява за правата си.
Когато му се обадихме да се видим, той каза само ул. „Илия Мийов“ 42 и помоли да отидем там, в дома му. В центъра попитахме няколко души, но никой не знаеше къде е тази улица. Затова се приближихме към нея чрез карта от Гугъл, а за номера не беше трудно, тъй като Живко стоеше пред къщата и ни чакаше. След инцидент с едно от дърветата киви в градината му, докато брал плодовете, сега ръката му е „закачена“ на бинт, идващ от врата му и вече трудно ползвал компютъра си. Изцяло посиняла в горната си част, той упорито отказва да иде на лекар, въпреки настоятелните ни съвети, защото не им вярваше как ще се отнесат с него и какво ще му предпишат.
Заговаряме за това кой е патрона на неговата улица – Илия Мийов, който никой в Гевгелия не познава. „За какво да го знаят, белградски комунист и сръбски възпитаник, кого да интересува такъв, нищо че е българин“?
Казва обаче, не за да се хвали, а само за наша информация, че по времето на комунизма в България е имало един много виден гевгелиец, не като дребния Мийов, а на висок пост в БКП, но не му помни името.
Една бърза справка в Гугъл му напомня, обаче, че това е Васил Танев, оправдан на Лайпцигския процес през 1933 г. за пожара в Райхстага, заедно с Георги Димитров и Благой Попов, по-късно член на ПБ на ЦК на БКП…
Живко Чавдаров е 57 набор, успял е да се пенсионира като работник в тукашна ферма за птици,
макар и не без проблеми – след като е изгонен от работа, първоначално е получил отказ да го запишат в Агенцията като безработен, за да получава полагащата се минимална помощ. Като причина сочат нещо несъществуващо – водел се като член на работническия борд във фермата. Причината според Живко е друга – при основаването на Дружеството на българите „Радко“, той също е в списъка на основателите, а това означава директно и открито деклариране на български произход. Което в РСМ не се прощава и вече си белязан като „неблагонадежден“, „не наш“ и започват проблемите ти с властите.
И ето, първо не те признават
за безработен, макар и уволнен,
след това полицията често е в дома ти, за да пита и разпитва за какво ли не. А по време на предишното преброяване на населението идват и разпитват лежащо болната му майка дали насила от сина си не е записана като българка. Което би им дало основание да заведат съдебно дело срещу него за натиск.
След като не успяват да постигнат това чрез болната жена, не минава и месец и същата почива, според Живко – вследствие на оказан полицейски тормоз. Оттогава той живее сам, следен и подслушван, а сега пред нас казва, че се радва на посещението ни. Защото, казва Живко, доносниците, които редовно го докладват на „удбашите“ (бел. ред.: така в РСМ назовават полицията, смятайки я за остатък на зловещата юго комунистическата служба за преследване на хората с различни от тези на властите убеждения), ще видят, че той не е сам и има защитата на българската държава.
И още нещо зловещо разбираме – само два дни преди да дойдем, той се е върнал от Скопие, където го закарали с полицейска кола, за да дава устни потвърждения на негова жалба срещу гевгелийската полиция пред прокурор…
„Дойдоха тук, вкъщи, с полицейската
кола и ми казаха тръгвай с нас. И всички
съседи гледат как ме отвеждат. И то за какво – чак до Скопие, за да потвърдя нещо, което саморъчно съм написал, подписал съм се и съм го изпратил най-официално…“
Целта на това „извеждане“ и разкарване, казва Живко, има за цел да сплаши тукашните хора и да им покаже как ще се отнасят и с тях, ако открито се декларират за българи. И ни разказва още два случая.
Първият е как от общината му отказват да прокара една отсечка път от единия му имот до другия му собствен имот, ползващи всевъзможни и абсурдни доводи; а вторият – още по-фрапиращ, като не само му отнемат негов фамилен терен, но и в последствие позволяват върху него някой друг човек да си построи къща… Всичко това става въпреки съдебно решение на Върховния съд на Р Македония от м. ноември 1999, уважаващо неговата жалба срещу тенденциозно решение на Геодезическата управа за кадастър, присъдило в полза на застроилото къща в терена на Живко лице. А дори, смята той, по-късно това е узаконено под негово име, все едно той си е застроил имота…
В друго писмо до институциите в РСМ Чавдаров подробно обяснява, че след изказано свое мнение срещу порядките в някогашната югосистема и югославска войска на територията на Македония, а и след като гласно се определя като българин, „…постоянно съм следен, телефонът ми редовно се подслушва, пращат ми се агенти за психологически натиск, често със и без покани съм отвеждан за „информативни разговори“, заплашван съм с ликвидация, незаконно задържан за 24 часа, а след това 26 дни държан съвсем сам в общинския затвор на Гевгелия, а съдът, полицията и затворът криеха къде съм затворен. На близките ми пък казваха, че не знаят къде съм…“
Живко информира и как е изгонен от работата си в Животинската ферма „Виноюг“-Гевгелия, само защото открито е критикувал старата югославска репресивна система и служителите на тайната полиция УДБА. „И до ден-днешен в РСМ е забранено и най-голям грях да се определяш за българин, не се уважава и жестоко се наказва чрез глоби и други репресии българският ми произход“.
За такива и за още много подобни деяния срещу неговата личност и права, той пише своите обръщения, с надеждата, че все някога ще бъдат проверени компетентно и ще се види това драстично погазване на закона и морала в неговия роден град. Разказва ни как неговия дядо някога е бил пребит от сърбите и умира в затвора, чичо му бяга в София, а днес неговият внук е директор в Централна гара там.
И до днес в Гевгелия хората
пазят хубав спомен за българския
офицер Дичо Петров от времето на ВСВ, служил в с. Коинско, в Кожух планина. След войната обаче сърбите започват антибългарска политика, според която всички зулуми, извършвани тук от гърците, са приписвани на българските власти. „Мужду селата Габрово и Мировци, които са наблизо, има два все още запазени гроба на български офицери, а в с. Хума, Гевгелийско, високо в планината, има паметник на Варненския полк и гробище около него“, казва Живко и обещава, че следващия път като дойдем, ще ни заведе там.
Не пропуска обаче да завърши с думите, че РСМ няма да се оправи никога, а България трябва да се държи с тях като гърците, да си пази историята и да им помогне да се изтрият натрупваните фалшификации в нея. „Ако това не стане, ако този концлагер не се отрече от югокомунизма и така влезе в Европа, и България, и Европа ще имат големи проблеми, а сегашните ще им се сторят играчка…“
И още нещо: „Знам, че България не може да направи много за нашето положение. Но ако поиска, като държава може да направи достатъчно за нас, българите. И точно на това се надяваме и очакваме…“
Ще запомним тези думи на Живко Чавдаров от Гевгелия.
Въпросът е и едни други хора да ги запомнят…