Христо МИХАЙЛОВ
(„Епопея на българския войн“,
т. II, С. 1929 г., с. 244-245)
Беше в началото на месец януари 1917 г. Русите напрягаха преголеми усилия, за да задържат последното парче земя в Добруджа, кюшето Мачин - Исакча, образувано от големия завой на Дунав при град Галац. Укрепени здраво на кота 162, те искаха да дадат отчаян отпор и изпитат за последен път своята немощ срещу нас, техните ученици.
През целия ден земята трепереше от гръмкото ехтене на боя. Фонтани от черни пламъци и град, размесен от пороен куршумен дъжд се стелеше и обливаше нашите доблестни войници. Привели кръст в калния окоп, с пламнали очи от последни усилия чакаха идването на нощта. И тя дойде. Дойде поздравена от мощно и вихрово "ура".
Още от 2 часа след пладне почнаха да се дават нареждания по подготовка на атаката. Бойците от предните окопи бяха предупредени, поддръжките се приближиха, а артилеристите пренасяха снаряди. Някакво глухо затишие завладя доскоро кипящата позиция. Затишие пред буря.
И ето, че един час преди мръкване, нашата артилерия почна своя смъртоносен огън. Зловещите снаряди като тежки птици мятаха криле, профучаваха над главите ни и с ужасен трясък се стоварваха в окопите на врага. Черни кълба дим ни обхвана, а наоколо се носеше шум и грохот несравним с нищо. Виждаше се, че това е върховният момент на войната в Добруджа. Така не беше при другите кръвопролитни боеве. Може би нашата артилерия искаше за последен път да застави русите да запомнят как са бити от българина.
Установеният сигнал се подава от окопите. Артилерията спря огъня си. Гъсти вериги от 16-ти Ловчански полк се понесоха напред. Стихия неизмерна. Стотици тъмни силуети пропълзяха нагоре по височината. Предпочели смъртта пред живота, те не се побояха от страшните светкавици на врага и тръгнаха напред, понесли на щика щастието и славата на своя народ. Неприятелят не издържа. Изпитали толкова пъти твърдостта на стоманените гърди и несъкрушимия дух на нашия войник, той напусна своята последна позиция и избяга, за да намери спасение отвъд Дунава.
На височината трябваше да спрем и се организираме. Тъмна непрогледна нощ беше пропълзяла вече по земята. Всеки търсеше своя другар, стискаха си сърдечно ръцете, а по набръчканите им от несгоди лица се разливаше усмивката на самохвалството.
Те пак бяха победители и може би дълго време пукота на войната няма да ги смущава. Добруджа беше вече напълно в ръцете ни. По тъмния небесен свод, като тиха вълна премина песента на победата.
След малко дойде заповед да останем на височината и се окопаем. Само нашата рота трябваше да отиде напред и разузнае и преследва противника. Тръгнахме. Пътят беше осеян с ранени руски войници. Огньовете на неприятелските батареи и обози още горяха. А из къщите на с. Гарван обозни войници, заспали сладък сън, не подозираха своята участ.
Сандъци с патрони, пушки, катурнати коли, разхвърлени раници и още много други неща разказваха за голямата тревога и изпитания ужас от нашето мощно и победоносно "ура". Погромът е пълен и неочакван. Ние трябва да вървим. Трофеите не бива да ни спират.
След няколко часово претърсване из селото и долинките, ние стигнахме брега на Дунава. Дим и черни пламъци бяха обхванали големия мост, който съединяваше Добруджа с Молдова при град Галац. Изостанали войници се бореха с живота и смъртта, с последни усилия си пробиваха път те през червените огньове на запаления мост, а някои търсеха спасение в хладните води на мътната голяма река, която невъзмутимо за тоя горестен момент влечеше водите си към морето.
Съмна се. Утренните зари се къпеха в кръвта на хилядите вражи мъченици, а в Галац врагът пълнеше улиците. Зашеметен и уплашен от нашето победно "ура", той още не можеше да се окопити. Неброима върволица от обози, ракли и хиляди победени гъмжаха из улиците на големия град и се движеха като смутолевени от вихрушка, без път и без посока.
Далеч край Рени, неприятелски параходи, чийто път вървеше вече преграден, горяха запалени от нашите дългобойни батареи… Огън и жупел, страх и трепет… Потомците на подлия Светослав бяха люто отмъстени...
Безмълвни и неми стояхме ние и гледахме тоя мрачен епизод от голямата война. Пред над се разиграваше малката частица от ужасния трагизъм, що имаше да преживее великата наша освободителка, като наказание за участието ѝ в настоящата война.