+ Повече от век от победата на Конната българска дивизия в боя при Зелената височина в Северна Добруджа

 

Янко ГОЧЕВ

 

 

Българският 4-ти конен полк разгромява руските войски в кръвопролитно сражение преди почти 108 години, на 21. 12.1916 г. Тогава генерал Стефан Тошев ще каже: „Появата на тоя ескадрон била тъй неочаквана и хвърлянето тъй вихрено, че смутените руси тутакси почнали да бягат. Конниците бързо преминали височината и сечащи бягащите, достигнали до телените мрежи на неприятелската позиция“.

За този бой информацията е оскъдна, тъй като руската историография вече повече от век изцяло мълчи, което е стара нейна вековна традиция - да укрива пораженията на руските войски от българските. А това е българска победа, описана от генерал Константин Соларов (и. д. началник-щаб на 1-ва Конна дивизия през 1916 г.) в разказа му „Смела конна атака“, от сборника „Поучения за войника-гражданин“, издаден във Варна през 1926 г. Сведения за тази наша победа има и във фундаменталните трудове на генерал Стефан Тошев – „Действията на Трета армия в Добруджа", стр. 291, както и на генерал Александър Кисьов – „Генерал Колев и действията на Първа конна дивизия в Добруджа през 1916 г.“ Авторите им са черпели сведения от първа ръка, от извора, а мястото на боя е близо до мачинските села Туркоая и Сатул ноу, до кота 163 и кота 336 в Севера Добруджа, днес в Румъния.

 

В кървавия бой на 21. 12.1916 г.

от двете страни (Румъния и Русия)

 

са участвали не повече от 1000 души, а храбростта и саможертвата на малцината българи е голяма и предизвиква възхищението на командващите дивизията и армията ни.

От българска страна участва усилената с пехотни части (роти) от 19-ти Шуменски полк 1-ва Конна дивизия на легендарния генерал Иван Колев, а от руска страна - дружина от 3-та Донска дивизия, кавказци и войници от Сибирските дивизии от неизвестни полкове, хвърлени срещу 3-та българска армия в отчаян опит на руското командване да спаси фронта в Добруджа. Според генерал Соларов това е бил опит на руснаците да си отмъстят за поражението им при село Сатул Ноу на 19. 12. 1916 г., когато е разгромена тяхната "казашка лава".

Българската кавалерия обаче не им позоволява реванш. Отново, както и в предни боеве, тя изчаква търпеливо, като се намеса този път чрез 4-ти конен полк от Ямбол в ключовия момент на боя, когато руснаците мислят, че са победили. В крайна сметка българските кавалеристи побеждават, като разпиляват, избиват и пленяват свирепо и упорито атакувалите височината руски войски.

Боят за Зелената височина, наричана от генерал-лейт. Стефан Тошев „Зелената могила“, е в две фази. Още на 20. 12. 1916 г. за овладяването ѝ се водят кръвопролитни сражения, като четири пъти височината пада от български в руски ръце и обратно.

Вечерта на 20. 12. 1916 г. тази малка, но оценявана като важна височина, след атака е заета от шепа българи, спешени кавалеристи от 1-ва Конна дивизия, и от 13-та рота на 19-ти Шуменски полк на поручик Васил Сапунджиев.

На следващия ден (21. 12. 1916) няколкократно по-многобройни руски части (около една дружина), поддържани от силна артилерия, от сутринта до следобеда упорито се опитват да си върнат опорната точка и инициативата в бойните действия.

В един момент противникът почти успява. Боят е кървав, като особено жестока е схватката на малобройните български защитници на самата могила, които при стремителното руско настъпление, довело до оттегляне на българските патрули, остават сами, обградени във фланг и в тил от руснаците.

Цял български картечен взвод трябва да се сражава с лопати, карабини и щикове. Половината от войниците на този славен картечен взвод падат убити и ранени. Ротната поддръжка се опитва да защити другарите си картечари, но хвърлилите се срещу нея руски части я разпръскват, като ротният командир и заместникът му са убити.

 

Тогава настъпва кулминацията на боя

 

В атака неочаквано за руснаците се хвърлят 1-ви ескадрон от Ямболския Четвърти конен полк, начело с ротмистър Иван Стоянов, и още една рота (14-та) от Четвърта дружина на 19-ти пехотен Шуменски полк - полкът, който нееднократно в предните боеве в Добруджа е газил наред руските войски, включително части от техните Сибирски корпуси, пленявайки дори руски бронирани автомобили (танкове), както в боя при село Балтаджещи на 30. 11. 1916 г.

Ямболци и шуменци, по-точно капанци, разгромяват руските войски. Шок и ужас сред противника предизвиква появата на българския ескадрон от Четвърти конен полк, който като използва близкия дол, се е изкачил 600-700 метра разстояние от руските части и от такова близко разстояние започва атака си. Ударът е изненадващ, кавалерийската атака - образцова и стремителна, а сечта на противника – ужасна.

Генерал Стефан Тошев разказва: „Появата на тоя ескадрон била тъй неочаквана и хвърлянето тъй вихрено, че смутените руси тутакси почнали да бягат. Конниците бързо преминали височината и сечащи бягащите, достигнали до телените мрежи на неприятелската позиция. На връщане те пленили и изостаналите назад руси. Повече противникът не предприел никакво действие срещу Зелената могила". Ямболци и шуменци прогонват руските войски в боя за Зелената височина, която остава звинаги българска.

 

Загубите на българските войски в боя за Зелената височина на 21. 12. 1916 г. възлизат на убити - 40 войника, и ранени - 1 офицерски кандидат, 4 офицери и 84 войника. Руските загуби са неизвестни. Причината е, че повече от 100 години вече руската историография мълчи за тези и други техни поражения от славната Българска армия.