Евгений КЪНЕВ
“Падането” на съветския паметник е все още само символ на падането на установения съветски режим още през 1944 г. Чухме веднага от устата на Захарова великоруското отношение към нас като към неверни поданици - все същото както и тогава - “Прошка няма да има.” “Оправдать никого не следует!” - бе написал Георги Димитров до Народния съд.
Съветската окупация от 1944 до 1947 - дала повод за паметника като подлизурство на инсталирания от Москва тоталитарен режим - се смята за най-злокобното нещастие, сполетяло Третата българска държава. По-голямо от Ньой през 1919-а, когато, въпреки че губим 10% от територията си, все пак оставаме независима демократична държава.
Съветската окупация затри изграждания от Възраждането цял век интелектуален и духовен потенциал на нацията. Не само чрез директното ликвидиране на десетки хиляди хора - от регентите на Царя до селските учители и свещеници. Чрез затвори, лагери, прогонване, разселване и емиграция на просветлените ни личности и закриване на научни, културни и духовни институции - бе разпиляно граденото десетилетия културно наследство на последното българско царство. Така беше затрит огромен човешки капитал.
Съветската окупация изнасили българския народ и поруга неговата чест. България е въвлечена във войната срещу Германия, а 280-хилядната българска армия незабавно е изпратена на фронта, от която около 30 хил. души не се връщат. В България остава една близо 200-хилядна окупационна съветска войска, която на практика няма никаква работа. Съвременници твърдят, че съветските войници масово злочинстват (конфискации, убийства, грабежи, изнасилвания) и в същото време осигуряват комфорт на комунистическо-криминалните „шпицкоманди“, които избиват дотогавашния елит на държавата. С други думи, българската армия е изпратена да се сражава срещу Вермахта, за да се осъществи по-лесно замисълът на Сталин и Димитров за превръщането на страната в съветски придатък.
Съветската окупация затри българската икономика - сред топ 10 в Европа. Българските комунисти отстъпват пред нестихващите съветски искания за все нови и нови стопански и военни вноски в полза на окупатора, които продължават да бъдат събирани дори и след сключването на мирния договор през 1947. Над половината от произведения в страната брутен вътрешен продукт за периода 1945-1947 г. България е била принудена да дари на “Освободителите” под формата на храни, златни и валутни резерви, заводи, тютюни, розово масло, ценни метали, всевъзможна техника и услуги.
Общата сметка, която България плаща за издръжката на Червената армия, е в размер на 133 млрд. лв. След грабежа и изнасянето на най-големите ни заводи, историци пишат, че България от голям производител на самолети се е върнала към дървеното рало.
Съветската окупация създаде Съветския човек. Бай Ганьо стана елит. Лъжата, кражбата, подлизурството, раболепието, доносът - всички в съвкупност станаха предпочитани и толерирани качества за прогрес в живота при комунизма. И продължават и до днес.
Съветската окупация, която е военна до 1947 г, но политическа до 1989 г направи всичко възможно да подмени историята и заличи националната ни памет - както истината за съветската окупация. Но слава Богу неуспешно. Битката за нея продължава.
Есенциална част от тази битка е срещу комунистическите тотеми като паметниците. За тях комунистите лъжат, че били просто история, от чиито вдъхновители обаче никога не са се отричали. Нещо повече - надяват се пак да бъдат единствени във властта. И затова тяхната мисия е да поддържат чрез тотемите жива паметта за онези времена. И които - с помощта на мощната им, вдъхновена пак от Кремъл пропаганда - да бъдат представяни като борба срещу фашизма, а всеки несъгласен с руската окупация тогава и днес - за фашист. Чухте и Захарова.
Помирение не може да има до пълното разкаяние, извинение, осъждане и искане на прошка за инсталирания съветски режим от БСП. И прекратяване на вековната предателска роля, която продължава да изпълнява, обслужвайки текущите интереси на Кремъл у нас, заедно с Възраждане.
Докато нямаме общо разбиране за историята ни и нейните паметници - не може да има помирение. А битката за националната памет ще продължава, заради бъдещето на България. Затова махането на МОЧА е победа на българите в името на това бъдеще.
П.П.: Цар Борис III успява да не изпрати нито един войник на фронта, но след това не само цялата армия ни отива, а вдигаме паметник на съветската, която я замества у нас.
България е една от едва петте европейски държави, заедно с Швеция, Швейцария, Испания и Португалия, на чиято територия НЕ се водят военни действия по време на Втората световна война. Това е огромна заслуга на Цар Борис III, който на фона на огромните жертви и страдания, които България понася през трите поредни балкански войни, водени от баща му - дава обет като се качва на престола, че докато е цар, българи повече няма да воюват. И с цената на живота си - изпълнява този обет, като нито един български войник не отива на Източния фронт. Известни са неговите думи, когато отказва участие във втората световна война: “По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки”.
Малко е известно, че по време на войната през 1942 г. (а не както се смята през 1939), обединена България достига своя стопански апогей след Освобождението и на фона на опустошена Европа икономическите показатели са били сред най-високите на континента, според икономическата статистика.
След смъртта му, България - без да е водила война - е не само принудена да участва във военни действия през 1944-1945 г., но и дава най-много избити жертви, “фашисти”, спрямо населението си - със или без съд и присъда - като наказание за икономическата си подкрепа на Германия.