Петър ИВАНОВ

София, 1912 г.

"...В качеството си на княжески търговски агент в Сяр през 1899 г., аз бех си наел един гавазин, албанец от тоските. Той се наричаше Илияс. Родом беше откъм Корча, но дълго време беше живял между българите в Костурско и знаеше доста добре български. Той беше на около 37 години, строен и хубавец албанец. Аз за пръв път чух от него в живата българска реч античното произношение на старобългарските носовки Ѫ= ънъ, Ѧ = енъ.

Един ден той дойде при мене и поиска да му дам пари да купи храна на гълъбите, които бяха се завъдили в агентството:

- Дай ми пари, господине, да купа храна на гълъмбите, ми каза.

Друг път ми разказваше, че някое си дърво било късо около пет педи.

- Пент пенди требват още, господине – ми думаше и пред мен възкръсваше целата оная епоха, когато Кирил и Методий са полагали основитена българската книжнина.

Както е известно, турците, които беха ни обещали откриването на още две търговски агентства , едно в Сяр и другото в Кавала, за кротуването ни през гръцко-турската война, не устояха на думата си. Обаче аз вече бех отишъл на местоназначението си в Сяр. И докато местната турска власт разбере в що се състои работата, аз вече дигнах народното знаме над агентството и турих националния герб над вратата. Най-после чрез специална комисия, мютесарифина ми съобщи, че ако аз, в разстояние до 24 часа не махна стълбът, върху който се издигаше националното знаме, то той сам ще извърши това чрез подведомствените си органи. Щял бил да изпрати жандарми със стълби , за да свалят от балкона народното знаме. Аз отговорих, че до българското знаме и българския герб може да се отиде само през моя мъртъв труп. Откровено заявих на членовете на комисията, че който си позволи пръв да скверни българското знаме, той ще бъде убит на место и после – ваша воля е да правите каквото знаете.

Комисарите си отидоха силно нервирани и аз с нетърпение очаквах часът, в който ще ме убиват или ще убивам. В очакването ми обаче на тоя фатален час, аз извиках при себе си гавазина и му казах:

- Слушай, Илияс, утре по това време турските жандарми ще дойдат със стълби и ще свалят пандерата.* При тоя случай обаче, аз ще трябва да стрелям върху насилниците и да умирам. Ти си мохамеданин. Може би и ти не ще смееш да стреляш срещу единоверците си. Затова изпитай себе си и ако не ще смееш да стреляш, по добре напусни агентството и остави ме сам да умирам при изпълнение на дългът си.

Арнаутинът ме изгледа вторачен и с големо вълнение. Той хвана ръката ми и извика: „Беса*! Господине, там гдето умреш ти, ще умра и аз! Ние, арнаутите, с радост умираме там, отгдето изкарваме прехраната си!“

После това ние затворихме вратите на агенството и, аз поне, с радост очаквах последния си час. Има нещо тайнствено, което кара човека да умира с радост при защитата на народното знаме, на народната чест. Но турците не дойдоха на определения срок. Подлеци!

На другия ден мютесарифина ми изпрати известие, че той писал за нови инструкции до валията в Солун, затова да съм бил спокоен.

Рицарско племе са албанците и аз ги уважавам за тяхното традиционно кавалерство.

Впоследствие, аз представих за награда Илияса, и сега неговите мюсюлмански гърди се красят с българския „Медал за заслуга“. Дали той още е гавазин на българското сега консулство в Сяр – това не зная. „

…

* Пандера - (остар.) знаме

* Беса - вяра. Албанска клетва, която се произнася при обещание за честно изпълнение на дълга. (Буквален превод на същата клетва "Жи ми вера" се употребява от българското население в Костурско, бел. наша).