+ Между братята оттатък черната граница. Едно посещение в Лерин

На 23 този месец една група журналисти от Битоля, посетиха град Лерин и некои от околните му села. Това, което преживяхме в този ден, ще остане незабравимо в паметта ни. Автомобилите ни, минавайки през селата оттатък границата, буквално бяха спирани от селяните.

Видяхме мъже, с попукани от страдание устни, с хлътнали от глад очи, но с неугасим блесък в погледа им, да се боричкат кой пръв да вземе поднесеният им вестник.

- Душата ни изгоре да ве чакаме - казваха те. Елате час по скоро и ни спасете. Разказваха със сълзи на очи за своите безбройни тегла, за тормоза вършен над тях от гръцки жандарми. И като искаха да следват традицията на пословичното българско гостоприемство, те ни предлагаха да пием по чаша вода:

- Това имаме само! С нея можем да ви посрещнем – се извинаваха те.

В града Лерин автомобилите ни предизвикаха истинска сензация. За късо време целия град се събра на площада. Със съсухрени (исушени) пръсти се допираха до дрехите ни, като че искаха да се уверят, че това което виждат е действителност.

- Чакаме ви, толкова долго ви чакаме! Идите ли вече?... – ни пита една бабичка.

Нашата забележка да бъдат по-предпазливи, за да не си навлекат отмъщението на некой гръцки жандарм, се посреща с усмивка:

- Сега, когато сте тук, нищо не може да ни уплаши. Малко ли сме страдали от тях?

Срещаме деца, младежи, ученици, старци. Заговаряме ги. Всички говорят чист, звучен български език. Радваме им се. Радват ни се и те...

Протегат ръце искат да се ръкуват с братска ръка, в която те вярват, че ще им донесе жадуваната свобода.

- Моля ви се – тича среща нас една жена – елате у дома. Направете ни тази част. Имам стар баща, борец за свободата, български войник е бил. Той ме изпрати да ви повикам.

Отиваме трогнати до сълзи. Старецът и домашните му също развълнувани. Като чели в къщата им е влезъл сам Христос, като чели неговата девница е възкресила техната надежда.

Оттатък реката е гимназията. Отбиваме се и при ученичките събрани всички на куп в двора, въпреки че звънецът е ударил. Заговаряме ги. Отговарят ни на български, макар и плахо...

Времето минава и ние трябва да си вървим. Разделяме се със мъка, те ни изпращат с въздишка, в която долових и малко завист: -Нима само вие трябва да се щастливи да живеете на свобода!

Колко правдив е този укор изтръгнал се неволно от едно чисто съзнание и от едно голямо българско сърдце.

Ние си отивахме като да бяхме виновни, задето разпалихме още повече тяхната болка и копнеж за свобода, защото им донесохме за това кратко време толкова малко, когато те години на ред са мечтали с всичкото си сърдце толкова много – да бъдат при своите братя, да бъдат свободни.

(В. "Пелистерско ехо", Битоля, 30 май 1942 г.)