+ Предадено от френския дипломат и историк Габриел Аното, който по-късно е външен министър: „Знам, че България не е забравила това“.

…Бях шарже д’афер в Константинопол в периода 1885–1886 г., когато България, под ръководството на княз Александър Батенберг, предприе първата си офанзива срещу Турция – влезе в Източна Румелия и присъедини тази провинция към своето княжество. Европа наскоро бе подписала споразуменията на Берлинския конгрес.

Самата Русия не криеше гнева си срещу тази млада сила, възникнала вследствие на руските победи, но измъкнала се изпод опеката ѝ. Гърция мобилизира флотата си, за да удари Турция в гръб. Ако Турция речеше да се опъне и да направи мобилизация, европейският мир би бил изложен на заплаха. Имаше само едно средство да се избегне катаклизма – да се убеди султанът да отстъпи и се примири с присъединяването на Източна Румелия към България. Ставаше дума за това султанът да направи двойна жертва: първо, да се откаже от един регион, гарантиран му от международните договори; второ, сам да позволи удвояването на силите на своя основен съперник.

Великите сили бяха раздвоени и някой трябваше да поеме отговорност: това стори Франция. Според инструкциите, дадени от г-н дьо Фрейсине, тогава председател на Министерския съвет, шарже д’аферът в Константинопол има поредица от дълги срещи със султан Абдул Хамид и с великия везир Кямил паша. Той изтъкна пред султана силата на българската армия, нейния стремеж към победа, както и пламенната решимост на населението. Имах възможността да срещна в турската столица специалните пратеници на княз Батенберг, както и ръководителя на делегацията г-н Цанов. Тези сериозни, макар и малко грубовати мъже, ми бяха направили силно впечатление. За последен път разговарях със султана на 2 февруари 1886 г. Той още не можеше да вземе решение.

– Войските на княз Александър, ми каза той, не струват колкото моята армия.

Нашият военен аташе, когото бях взел със себе си в онзи ден, отговори:

– Ваше Величество, най-добре е да не пробвате.

На 3 февруари султанът отстъпи и издаде ираде, уреждащо турско-българските отношения. Разказах за ролята, която се падна на Франция в тези паметни събития. Тези факти са описани в дипломатическите "Жълти книги". Знам, че България не е забравила това.

(Габриел Аното, „Балканската война и Европа“, 1913 г.)