В този ден Златоград беше жив музей - цяла улица с гайдари, гайдари и по дюкяни. Сноват хайдути с по два ножа и чифте пищови. Войници под строй с каски и пушки стари. Халваджии, бозаджии, занаятчии и фокусник дори. По сокаци и кръчми - гърмежи и песни родопски ехтят. Там на мегдана щерки източиха снага и песен.

Две хора се завиха и не спряха. Както е било преди сто години. Все люде с носии. Само депутатинът си е същият, ама днешният няма гологани за фрак, за бомбе и чепик.

„Носиш късмет, от мен е“ - източи ми бозаджията с реверанс пълна чаша! Зарадва ми се човекът, като на гост от бъдещето и че все още ни има! Как да му откажа. Всички спрямо тях изглеждахме като студени, зелени човечета. Къде ще се сравниш ти с тези балканджии по дух и ръст - с Делю хайдутин? Ако ние търсим в космоса богатства, то извънземните тук на земята - него търсят. Обикновено младите днес отбягват старите. Зачаках да ми въртят кафето. Една млада, сияеща компания седнаха на масата ми: „Кафето е от нас, без възражения!“ Няма как, на младо не се отказва. Изпихме го. По една баклава с локум поръчах. Ама разваляш ни черпилката, казва! Не е развалена, консумирана е. Благодаря на отворените ви сърца, но и аз имам сърце. Когато сърцето се отваря, устата мълчи. Кафето не горчеше, нали баклавата и приказките бяха сладки! „На здравето черпилката му е майката“ - накрая им казах по миньорски. Разделихме се всички с отворени сърца. Такива ми се видяха тогавашните хора. Днешните ще ги мислим по-късно…

Тильо ТИЛЕВ

Димитровград

(Бр. 16/2023 на „Златоградски вестник“)