Един от главните български будители е Георги Стойков Раковски - може би най-великият българин – писател, историк, етнограф, фолклорист, основоположник на националната революция, обрекъл живота си на непрестанна битка с великоруския шовинизъм за свободата на българския народ. По-долу представяме неговия разказ за трагичната съдба на вуйчо му, капитан Георги Мамарчев, който разказ вземаме от първия том на събраните негови съчинения, издадени през 1983 г. Не се стресирайте от оригиналния му, архаичен от днешна гледна точка език – бързо ще свикнете с него и дори ще ви хареса… ЗВ

…

…Капитан Георги, понеже беше с руская униформа облечен и познат русийский полководец, не смея търновския войвода да го обеси, но изпроводи го ведно с Андония, кого защити аки слуга си капитан Георги, у Видин, до Хюсеин паша, кой го отправи абие за Цариград.

Турское правителство изяви цариградское русийско посланичество о тому, кое се отказа от капитан Георгия и рече: "Не познаваме человека.”

Султан Махмуд, любопитен за да види того българина, повели, та го доведоха пред него, и го сам попита, за коя причина е щял да подигне България?

Капитан Георги, кой знаеше добре турский язик, отговорил е султану с най-голяма дързост, че докогда се турский народ приносит тако свирепо и безчеловечно с българи, не щат отбягна турци с това зло. Султан Махмуд, благоразумен владетел, отговорил е на това: "Аз съм добре познал това и ради етого мое старание е да преобразя моя държава и да въведа равноправност..."

После е повелил да се изпроводи капитан Георгий на заточение в Азия на Коня (Иконион), где му се определи обиталище, прилично на неговий чин, и ежемесечно платка за иждивление по 1500 гр. и особено припитание, както се дава едному чиновнику турчину на неговий степен.

Он свободно си носеше и в заточение скупоценна сабя и войничко одеяние и разхождаше се всадник. Великодушний султан Махмуд бе повелял строго тамошному управителю да му се отдава всякое почитание. Това мне е съобщено от истаго капитана Георгя, в лето 1841, с кого имах често дописи.

Достозамечателно и чудно е за нас, българи, че росийское в Цариград посолство, преди да се откажи от капитана Георгя, изпроводи го в Одеса, де като го разжаловаха, тоест като му зеха ордени, кои он с кръв си и с жертва живота си бе за храброст добил, предадоха го турком!

Сие българско движение в Търново дало е повод султан Махмуду да побърза за установление Тензимата, но за несчастие не бе жив да го положи в действие.

Капитан Георгюва съпруга, после того жалостнаго случая, отправи се от Доростола в Букурещ и оттамо дойде в Цариград ведно с първородное си чадо Марийка. Тамо же с помощия някого си сродника, капитан Георгюва отправи се в Азия на Коня и отиде да съучаствува горчивое заточение любезнаго си съпруга. Тамо обитаяще, зародиха и четири още чада. А после няколко години она дойде пак в Цариград, с цел и намерение да се потруди за освобождение капитан Георгюво от заточения.

(...) Фанариотская патриаршия, коя с непримигателно око злобно следува все дела български, и познатий княз Богорид, известивше се о тому, съветуваха Порта да не отпуща така свободно того храбраго българина ни във Влашко да живее! Но да го предаде Самошкому тогда князу, истому Богориду, да го он държи тамо под свое хитро наблюдение. Капитан Георгий нямаше що да стори и на жалост своя склони се на то. Он се изпроводи тамо пак като заточен, где отиде да го съдружи верная му съпруга.

В него время беше наместник княза Богорида на остров Самос.

(...) Черная фанариотска душа прекрати и определенная ежемесечна платка за препитания заточеннаго и остави человека без никакво средство обдържания! Турци, както рекохме више, даваха капитану Георгию 1500 гроша на месяц и проч. А християни фанариотски духове прекратиха му и най-нужное количество за обдържание! Капитан Георгий се унужди да изпроводи свое бедно семейство на Котел при сестри си, а он сам, както може, да претърпи тая бедност, понеже видя, че няма да се освободи от такови мъчителски ръце!

Многи самошки морски капитани гърци му предлагаха да му подадат средство да отбегне в свободна Гърция, но он не приемна, с надежда, че Русия ще го освободи един ден, а най-паче защото имаше преписки с някои си в Одеса обитаещи българи, коим беше изпратил списък с доказателства на все свои подвиги в русийските с Турция походи в лето 1812 и 1828.

Но оста си бедний с пуста надежда и отчаян под такова мъчителско угнетение!

Капитан Г. С. Мамарчов Буюклу великодушно скончи свой скъпоценний за българи живот на остров Самос в лето 1846, в шестдесет годишна си възраст. Негова съпруга живее и днес в най-голяма оскъдност с четири бедни сирачета. Тя ходи в Русия и дава прошение, за да ѝ се помогне нещичко на бедните сирачета от русийское милостиво правителство; но нищо не получи и така се върна назад по-бедна и по-огорчена. Понеже изгуби и самая надежда, коя оттамо имаше.

Жално е за нас, българи, да гледаме такови примери от Русия, на коя взор и надежда цял българский народ полага, аки на единородни си и единоверни си братия!...

(Съчинения в 4 тома,

София, 1983 г., т. 1, с. 354-368)