Янко ГОЧЕВ

На 14. 10. 1916 г. при голямата пехотна атака в Битолско, свищовци разгромяват едновременно два френски пехотни полка и един руски специален полк - неповторим подвиг, останал със златни букви в българската история. Тогава е пленен ценен трофей - руски бронирани автомобили, с които руснаците са опитали неуспешно да пробият участъка на 33-ти Свищовски полк. Руската броня е смазана от българската мощ и храброст на свищовци и ломци.

33-ти пехотен Свищовски полк е един от най-великите български пехотни полкове, записал през Първата световна война само победи на фронта в Македония. Под командването на полк. Тодор Нейков са разгромени последователно сърби, руснаци, французи, англичани и гърци, т. е. всеки, който се изправил срещу него. Паметни са боевете на Свищовци при Дойран на 18-19. 09. 1918 г., в състава на 9-та Плевенска дивизия, но в тяхната сянка остават победите им през есента на 1916 г. при Кеналската позиция в състава на 6-та Бдинска дивизия, срещу французите и руснаците, които са част от отбранителните боеве на 1-ва българска армия на линията село Петорак - Арменохор - Кенали - Меджедли - Негочане.

Само при голямата пехотна атака на 14. 10. 1916 г., противникът, който е атакувал с превъзхождащи войски (два руски и три френски полка), е дал 2000 убити и ранени войници и четирима офицери. В рамките на един ден на 14. 10. 1916 г., в участъка Кенали-Меджитли, 33-ти пехотен Свищовски полк разгромява 34-ти и 44-ти френски пехотен полк и 4-ти руски специален полк. И французи от Африка, и руснаци - православни и славяни от Москва, не само са бити, но и дават и много пленници. Особено ценни са руските пленници, защото са за пръв път в такова голямо количество. Френски колониални пленници имаме много още на Дойран в август 1916 г.

За боевете в позицията

на 33-ти пехотен Свищовски полк

се разказва от преки участници в същия източник следното:

„…18 оръдия и 30 минохвъргачки бълват огън по едно протежение от 1000 метра в продължение на 8 дни. От окопите е останало само възпоменания от такива. Мнозина са живи заринати, а други загубили ума си, може би завинаги. Често общият пушек е примесен и с отровни газове. Околната земя е обърната: навсякъде се стъпва по чугун! На 14 октомври, към 2 ч. сл. пладне, артилерията спря като по команда. Лекият вятър разнесе дима и рядка верига предпазливо запрестъпя да заеме позицията на Свищовци. Редки пушечни изстрели запропукаха и мнозина от настъпващите залегнаха, за да не станат никога, а други се върнаха обратно. Артилерийските снаряди наново нервно залитаха над главите. Ниско летящ, неприятелски аероплан дава знак на замръзналата от упоритостта на защитниците пехота да настъпи под прикритието на артилерията. Веригите скочиха и с бяг налитат към защитниците; но след малко пак с бяг, останалите живи се връщат по напуснатите си места, а снарядите все се сипят и сипят. Слънцето залезе. Денят отстъпи мястото си на нощта. Артилерията замълча.

Мнозина си въздъхната с облекчение, че поне тая нощ ще могат да починат, да склопят поне за миг очи. Всичко замря; даже пушечният гърмеж не нарушава мълчанието; само тук-там се виждат човешки силуети с прегърната в едната ръка пушка, наклякали до баки със студена чорба, апетитно сърбат с дървени лъжици.

- Вперьод! За Бога и Царя! Ура! - наруши тишината един ясен глас и вихрено ура заля мъртвото до преди малко бойно поле. Пушки и картечници мигновено затракаха, сляха се в един общ хаотичен тътнеж. Бездимният барут помрачи околността. Светещи ракети феерично се носят нагоре, падат надолу и вълшебно осветяват непрогледната тъма. Оръдията и от двете страни заговориха. Подетото в начало ура се загуби - замря.

Тичам, пъна се из изкопаните от снарядите ями, за да проверя дали всички стрелци са по местата си. Мнозина са свели глава в земята и само пукат. Сърдя се, викам да се мерят, а да не стрелят залудо, ала гласа ми замира - сам се не чувам. Приближавам се до един изправен; той е подпрял приклада в стомаха си и пуща куршум след куршум.

Едва долавям, че пее с висок глас: „Нас ни Бог изпрати!” …Луд е, помислих си, но все пак с началническа сериозност извиках... „Братушка, не стреляй!” - умолителен човешки глас се чува из съскащите куршуми. Писклив свисток се чува в общия бой.

- Предпазител! - се едва чува команда и пушките замират.

Няколко смелчаци излизат напред и след малко се връщат с пленници - ''братушки'' от 4-ти специален полк. Последните са във възторг от бившите руски ученици и лек реверанс за почит свежда главите им. Телефоните нервно забръмчават; отвсякъде питат: какво е това, какво стана? Отговорът бе един - ура! Свищовци са победили в нощния бой! Пред Кенали са пленени чернокожи - колониални френски войници, а пред Негочане - руснаци. Ура! Ура! Ура!

Тишината настъпи; тук-там се чува глухо хъркане на умиращи. Морно се склопяват очите - всичко заспива - само часовете бодърстват. Слънцето на 15 октомври свари много трупове пред позицията на Свищовци. Противникът е отчаян пред необикновената съпротива. Той вероятно помисли, че тук няма работа с обикновени смъртни човеци, а с някакви неуловими сенки фантоми. Затова след този бой той вече прекрати опитите си да пробие тука фронта. А Битоля предизвикателно се хилеше зад защитниците на немощните съперници.”

В тези боеве 33-ти пехотен Свищовски полк записва голяма победа. Той взема не само руски пленници, но и бойни трофеи. Сред тях е един руски брониран автомобил, с който неуспешно руснаците са атакували позициите на Свищовци:

„...В една такава нощ необикновен шум се чува по шосето откъм с. Негочане - за позицията. Тропот, глухо дрънкане на желязо и тракане на колелета - всичко се слива в едно и бързо лети насам.

- Брониран автомобил! - се чува шушукане почти от всички страни.

- По местата си! - дава се заповед и след малко пушките затракаха, насочени по посока на шума. Последният (бронираният автомобил - б. м.) замря - спря се до телената мрежа, само пушките злобно клокотят, а всред това едва се долавя пръхтенето на коне.

- Предпазител! - се подава команда след писъка на свисток. Пушките спират и няколко души с натъкнати ножове отиват предпазливо към шосето. След малко телената мрежа се прорязва и два хубави коня, впрегнати в походна кухня, се вкарват в нашия стан.

Хубав, топъл борш се разсипва от казаните в баките на бойците срещу бронирания автомобил. Един кон, тежко ранен при изпълнение дълга си, умря след тежки конвулсии.

- Русский! Наздраве! Желаем и други такива автомобили да ни пратите! - се развиква един шегобиец и останалите дружно се засмиват, започвайки отново работа”.

До края на войната Свищовци остават непобедени.