+ Македонците срещу шовинизма на Белград, проявен и тези дни, недопускайки група българи за празненство в Босилеград - големият охридчанин Георги Стрезов, в „разговор“ с днешните титово-сръбски възпитаници…

+ Да четем истинските македонци, а не фейк мутантите след 1945-а…

Георги СТРЕЗОВ

Глъч и глам се чува от бреговете на Дунава - крещи Белград колко глас държи: "Нема българи в пределите на Сърбия. Нема Македония!" С тръби и цимбали вика до Европа и Америка, да чуе и проумее, най-после, че македонски въпрос не съществува, че всичко, що се пише и говори около македонската проблема, е дело на шепа "комитаджии".

Викайте! Но нема ли разбраните хора да се запитат: ако това е истина, защо толкова голем шум? Защо тоя повик? Не се ли издават гузните съвести? Кога е загинала Македония, за да стане "южна Сърбия", - до сега никой не е знаел за това откритие всред Балканите, че е намерена нова земя от колумбовците в Белград.

Целата история на сърби, българи и гърци се игнорирва; всичките византийски източници се хвърлят на бунището, всичките научни изследвания на прочути слависти и пътешественици се фалшифицират в услуга на една, единствена цел: "Drang nach Salonique".

Нас, македонците, ни взимат за "аморфна маса", сбирщина от безправни робе, тесто, от което може да направиш каквото си искаш. По-голема обида на нашето човешко достойнство не можеше да ни се нанесе.

Че ние имаме Св. Кирил и Методий, че наш е Свети Климент и стотици още македонски българи, носители на просвета и на култура за целия славянски свет много години преди да съществува Сърбия, това никак не смущава новите "култур-трегери". Не им бърка в нищо църковната и училищна борба срещу гърците, кръвната разправа и въстанията срещу турците. Всичко туй е дело на "бугарашката пропаганда" - поддържана от Екзархията; сто, двесте години преди нейното основавание. Това, че ние македонците със столетия сме проливали реки кръв за свободата на нашата скъпа родина, че нема град, нема село, което да не е дало жертви, за да я види свободна - това е без значение.

Днес там царува черно робство, тирания, каквато не е била даже под червения султан. В тая страна на сълзите днес най-тежкото престъпление е да се кажеш българин, да четеш български книги, да се молиш Богу на майчин език - това се счита за държавна измена и се наказва със смърт.

Похитителите бързат с огън и железо да заличат всички веществени дири, които доказват принадлежност на македонеца; с бич и бесилка те късат всички духовни връзки, за да представат Македония посърбена. Но те нема да успеят. Народ, това е духът, що го крепи; спойката, това е съзнанието, което го свързва; ние ги имаме. Ний сме се борили и пак ще се борим за човешки правдини. Ние верваме в правотата на своята кауза; а верата е мощ, непобедима стихия.

Ние имаме тази дълбока вера, както са я имали хилядниците мъченици, загинали за Македония. Ние искаме да се върнем в бащините си огнища и да заживеем мирно, човешки живот там, в нашата земя. Ние искаме да ни се гарантират толкова поне права, колкото имахме при султан Хамида, да ни се върнат черквите и училищата.

Ако сърбите продължават да ни отказват тия права, ще си позволим да им напомним думите на един чутовен французки държавник, перефразирани така: "Вие сакате да ручате македонци? Пазете се да не пукните!" (Vous voulez manger du cure? Vous en creverez!).

За сега на техния гузен вик: Нема Македония! ние противопоставяме нашата непоколебима воля да се борим до край за нашето право и извикваме: „Македония е жива. Македония е била, е и ще бъде."

(В. "Македония", бр. 23,

София, 6 ноември 1926 г.)