ДИМИТЪР ТАЛЕВ

 

Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено, бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото, може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.

 

Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои.

Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват нa децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.

То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно.

Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях све­ти и родолюбиви слова за вяра и име българско.

Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни. Беше през лятото на 1913 г., веднага след Междусъюзни­ческата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и заедно с други негови другари, български учители в цяла Македо­ния, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност.

Другият ми брат, беше в ноктите на „Црна рука". Не стигаше, види се, това и един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Из­пратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски от подовете.

На втория или на третия ден, наредникът, главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се бе настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кръвясали очи. В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество „България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.

- Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.

- Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето ѝ.

Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.

- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.

- Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обез­умял от болка.

Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се от­дръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога. Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно да понесе жестоката обида.

Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от „Црна рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечават от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.

Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния ѝ край се зададе малка група - трима сръбски четници и пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани.

Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис.

Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси.

Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му.

Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.

Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбски­те училища, които се готвеха да отворят, вместо многобройните български училища.

- Как се казваш? - попита ме някакъв си директор или инспек­тор сърбин.

- Димитър.

- По баща?

- Талев.

- Няма вече Талев, чуваш ли? - чукна с молива си по масата сърбинът.

- Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!

Аз не знаех значи името си, знаеше го той - сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.

Все такива си останаха сърбите до края на тяхното господство в Македония. След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих се в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история. Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:

- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?

- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.

Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Са­муил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.

- Самуил - се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...

- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?

- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.

- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.

Тоя сръбски учител беше социалист.

 

(Вестник "Зора", 8. IV. 1941 г.)