+ „…По целият свят могат да се срещнат такива малки кътчета "българска земя". Но в Израел те са няколко десетки хиляди, в които не липсват български кърпи и покривки, люта сливова и пивка гроздова, българска реч и песни и най-важното - български сърца…“

Мони ПАПО

(Из "Отблясъци")

Седя и за кой ли път прехвърлям моите объркани спомени. В главата ми се преплитат хиляди образи… За който и от тях да се захвана, винаги мисълта ми ме отвежда към нея. Аз мисля за своята първа родина. Моята мисъл за принадлежността към земята, в която си се родил, е отвлечена и строго индивидуална. Затова аз мълча. Но за родината винаги се плаща. И то висока цена. И особено за България.

Затова много често аз бродя по несъществуващите вече улици на София и търся силуетите на миналото. Коя е тази исполинска сила, която е приковала моята мисъл към теб, Българийо! На хартия не може да се изчисли. Тя няма мерна единица и единствения математически еквивалент е безкрайността. Четиридесет и шест години минаха от онези вълнуващи и пълни с трагизъм и мъжество дни, когато българския народ осуети унищожаването на своите съграждани евреи. "Кръглата маса", проведена в София преди известно време, е едно крупно събитие с международно значение. За съжаление много страни и организации едва тогава "откриха" България и нейния подвиг. Конференцията завърши, участниците от цял свят се завърнаха по домовете си, за да разказват за уникалния исторически факт. Ние, оцелелите български евреи, продължаваме да разказваме. Докога? Докато си отидем от този свят...

Това се случи през 1943 г., в белоградчишкото село Салаш. Нашето семейство беше интернирано там. Още от първото ми излизане на селския площад, ме повикаха няколко селяни, насядали около масите на бай Тасовата кръчма.

- Каква е тази пущина бе синко? - рече един мустакат едър селянин и посочи с пръст жълтата звезда на ревера ми.

- Да се знае че съм евреин! - плахо отговорих аз.

- Ами че какво като си евреин бе чедо?

Едрият селянин стана, смъкна звездата, захвърли я към покрива на отсрещната бай Митьова кръчма и се обърна към мен с думите:

. Синко, разхождай се свободно из нашето село и ако полицаят или кметът се заядат, речи им, че Петко Конака е сторил това.

Аз бях малък и успях да прегърна само краката на едрия балканджия. Той ме повдигна и ме целуна. Тогава за първи път почувствах не физическата сила на човека, а силата на духа.

След този случай цялото село пое нашата издръжка за цели шест месеца. Късно вечерта пред вратата на полусайванта, в който живеехме, селяните ни оставяха кошници със сирене, масло, хляб, плодове, шишета с олио... Цели шест месеца без да платим една стотинка.

Случаят с хората от това старопланинско село е едно кратко резюме, епизод от историята на спасяването на българските евреи. В националният музей-паметник на жертвите на фашизма "Яд Вашем'" в Йерусалим, има един хълм с посадени малки финиклийки /вид палмово дърво/. На всяко едно от тях има надпис с името на праведника поляк, холандец, руснак, датчанин... Всеки от тях е спасил няколко евреи от явна смърт. И нито едно българско име! Боли ме. Вярвам, че там в най скоро време ще се появи алея с името на един цял народ праведник, спасил четиридесет и осем хиляди души от еврейски произход.

Пътувах със семейството си из Европа през 1981-а. Не бяхме посещавали България от девет години. И някъде по пътищата на Белгия срещнахме един голям български камион. И четиримата замахахме на шофьора с ръце, викахме радостно. На няколко пъти задминавах камиона, пропусках го пред себе си и пак го задминавах. Нещо заседна в гърлото ми. Спрях. Не бях в състояние да кормувам. Не зная дали се търкулна сълза от очите ми, но илюзията за нея беше истинска и неподправена.

По целият свят могат да се срещнат такива малки кътчета "българска земя". Но в Израел те са няколко десетки хиляди, в които не липсват български кърпи и покривки, люта сливова и пивка гроздова, българска реч и песни и най-важното - български сърца.

Елате и вие ще се убедите, че тук живее и диша една цяла общност, която е съхранила като най-скъпо свое съкровище обичта си към първата родина. Не мислете, че ние сме мираж. Ние живеем и съществуваме и продължаваме да разказваме. Ето повече от четиридесет и шест години... И не те измисляме, Българийо!