Емилия ДИМИТРОВА

„Целият ми живот от 6 до 90 г. е минал в труд. Винаги мечтите ми са били по-големи от възможностите. Гонил съм ги и затова съм постигал успехи" - това са финалните думи от издадената книга със спомените на Стефан Бояджиев. Книгата е озаглавена "70 години трудов път" и разказва за годините, които "пишат" трудовата биография на Бояджиев. Повод за издаването ѝ е рождения ден на автора, който стана на 93 г.

Празникът, каза в началото 93-годишният Бояджиев, е замислен по повод 90-ия му юбилей. Пандемията обаче, както всички знаем, обърка много планове и затова празнуваме днес, три години по-късно. Забавянето изобщо не се е отразило на неговата жизненост и енергичност, убедиха се поканените на празника, но и онези, които срещат Бояджиев в ежедневието. 

"Доволен съм от живота" - това пък са първите думи от книгата "70 години трудов път".

С присъщата си емоционалност и искреност, Бояджиев споделя: "Бог ми даде здраве, родителите ми ме научиха на труд - неща, които ми помогнаха да постигна мечтите си". 

Продължението е много лично: "Съжалявам, че нито веднъж не целунах ръка на моята майка и баща, въпреки, че мама три пъти ми целуна ръка. Това не направих не от нежелание, а от притеснение. Нека ми простят! Бог да ми прости!"

Стефан Бояджиев е роден на 30 май 1930 г. в троянското село Гумощник. Баща му е участник в трите войни в началото на 20 век, а когато не е бил на фронта, се занимавал с грънчарство. С грънчарство изхранвал семейството си, в което имало три деца. 

Първото работно място на Стефан Бояджиев е като учител в родопското село Аламовци. За времето, прекарано там, той винаги говори с много умиление. Макар и да преподава само една учебна година, учителството и днес пълни очите му с влага. Толкова години по-късно Бояджиев не забравя Аламовци и преди няколко години отиде лично в селото, за да види как се е променило. Оказа се, че още има хора, които помнят даскала, а книжката със спомените за учителските години в Родопите обиколила всички къщи в селото. И днес един екземпляр от нея стои в местното кметство. 

Следват години на счетоводство - професията, която Стефан Бояджиев практикува най-дълго. Когато се пенсионира, той не избира спокойствието на третата възраст, а създава фирма -"Изгрев-90". Създава я буквално от нулата, в две стаи с един банциг и един абрихт и с кредит от 1 млн. лв., за да се превърне 25 години по-късно в едно от най-успешните предприятия за дървопреработване и дървообработване в региона. Бояджиев продава бизнеса и уж решава да се отдаде на почивка, но и тогава това не се случва. Преди три години, когато стана на 90, го попитах: Не си ли изморен?.. Отговори ми: "От какво да съм изморен. Имам голяма инерция, не мога да я озаптя като остана вкъщи. Всъщност пробвах да си остана у дома, но се оказа, че не мога. Осъзнах, че само когато работя, се чувствам добре". 

Днес, на 93 г. той продължава да работи на пълен работен ден, да управлява производство, да контактува активно с фирми, с доставчици, с банки и казва, че така се чувства пълноценен. Вярно, че новият му бизнес не е толкова голям, колкото "Изгрев-90", оценена при продажбата ѝ над 1 млн. лв. Но той и не иска големи проекти. 

Старите българи са измислили една приказка: "шило в торба не стои". Тя приляга най-добре на бай Стефан. На енергията му могат да завидят и млади хора, а ентусиазма и предприемчивостта му са уроци за всеки, който се разколебава по избрания път. 

Накрая на този текст оставям добрината на Стефан Бояджиев. Да се изброят всички, на които е помагал, е абсолютно невъзможно. На един ще закара разпалки, на друг ще занесе торбичка с плодове, ще лакира пейките в парка, ще ремонтира люлките и пързалките в двора на някоя детска градина, ще отдели средства за нечия кауза или просто ще дари пари за нечие лечение или нужда.

Голямото му сърце вероятно е онова, което му отреди да живее осъзнато и пълноценно и на 93 г. И дано съумее да съхрани всичко, което му дадоха годините дотук, за да посреща и следващите със същия дух и обич към хората и живота.    

(Бр. 12/2023 на „Златоградски вестник“)