Връх Чеган

...Врагът продължаваше да ни мори с артилерийски, минен, бомбен и картечен огън. Жега, жажда, местност - всичко бе негов съюзник. Сред този ад, създаден от природата, и още повече помрачен от човешкия ум, стояхме ние, Родопци, защото тук вардихме нашето огнище, а не като французи, англичани и руси - не идехме отдалеч, зад океани и морета, да рушим чуждото, да делим детето от майка си; защото правдата бе на наша страна. Това врагът сам виждаше и скърцаше зъби. Сред тези мъки и свръхчовешки напън, знаете ли що значи погледа на сестрата, майката и брата! Който го е изпитал, той само ще ме разбере. Ние там, под „Св. Спиридон”, имахме този поглед, черпехме кураж и морална подкрепа от майчина усмивка, напук на сърбите.

Моралната подкрепа - това беха момите и невестите на с. Патели - село край живописните брегове на Островското езеро, под самия Чеган. Пателчанки виждаха, чувстваха нашите свръхчовешки усилия, и без да ги заставя некой, по своя вътрешна подбуда, със стомни на глава, менци в ръка, спокойно се катереха по скалистите хълмове, дохождаха до нас, до първите линии под „Св. Спиридон”, угасяваха ненаситната жажда на търпеливите Родопци, а с погледите си ни вливаха морална сила, инжектираха уморените ни нерви.

Тези подвизи на пателчанки извикваха у войниците сълзи от умиление. Ние се възраждахме и всеки от нас напрягаше последни физически и душевни сили, за да устоим срещу чудовището Чеган… Сърбите виждаха това, скърцаха зъби и...с фугаси разрушиха с. Патели.

Тази загуба не разочарова пателчанки. Техните лица оставаха все пак ведри и засмени. Само ден-два те не бяха между нас. Бързаха да спасят, що можеха, от покъщнината си. После пак почнаха своите самоотвержени дела; делеха радости и скърби с нас.

А ние все държахме здраво полите на „Св. Спиридон”…

(Бр. 10/2023 на „Златоградски вестник)