+ Разказът на един българин от Албания, за неговото родно с. Връбник...

Или защо в тези географски части от етнографско-езиковото ни землище няма омраза към България и българите...

Д-р Раки БЕЛО

Когато съм събирал материал, свързан със старите обичаи за селската сватба, силно впечатление ми направи една песен, която се пееше в момента, в който булката напуска бащиния си дом, а това е песента на великия поет и революционер Христо Ботев „Жив е той, жив е!“, нещо което е записано и в документален филм, в който възрастни мъже от Връбник разказват за сватбите и пеят Ботевата песен. Народните песни, които се пеят и приказките, които се разказват в Връбник, се срещат навсякъде из българските земи. Някои от личните имена също напомнят на известни исторически личности (Крум, Борис, Симеон и др.)

Когато обикалях из съседните

на Връбник албански села

и събирах материал, всички албанци говорът на моето село го наричаха „bullgarçe“ („български“), а жителите „bullgarë“ („българи“). (В този ред на мисли в момента се сещам на някои случки от моето детство, когато ние децата от Връбник отивахме на училище в малкия градец Билищ, понеже на село училището беше до 4 клас. Когато като деца се карахме с албанчета, те ни обиждаха с думите: „Kokë bullgar!“ („Българска глава!“). Когато събирах микротопоними в едно албанско село, съседно на Връбник, направи ми впечатление, че на няколко ниви те казваха „Arat e bullgarëve“ („Нивите на българите“). Когато попитах информатора да ми обясни за този микротопоним, той ми каза, че тези ниви са били собственост на селяните от Връбник и затова ги наричат така. Примерите са много, от тях става ясно, че за съседните албанци, жителите на Врбник са българи и говорят български.

От моята теренна работа,

навсякъде където съм ходил

из Албания, и в други селища с българско население, навсякъде хората изразяват само обич към България, наричат я майка. Тук ще цитирам думите на мой познат от Тирана, българин от Голо Бърдо, който казва: Нийе зборим, плачем и се пеем на бугарцко!

Ако погледнеш картата на Албания или да пътуваш из страната, ще станеш свидетел на много селищни имена, които безспорно доказват техния български характер (Bulgarec, Dunacec, Velitërnи др). От албанските езиковеди и историци отдавна е изказано мнението, че още през ранното средновековие в Южна Албания е съществувало много мощно българско присъствие.

Годината 1990 е година на промените в албанското общество. След дългата тотална изолация, страната се отваря и българите от Албания започват да се организират и да търсят контакти с България. От 1993 г. жителите на Връбник, а и не само, започват масово да изпращат децата си да следват в българските университети, не в съседните страни, а в по-далечната географски страна, в България, а тя тогава беше по-бедна от съседите на Албания и без близка перспектива за членство в ЕС.

Много са редки случаите на деца от моето село, които отидоха да следват в РСМ, всички не насочиха към България. Преди няколко години местни бизнесмени от български произход с лични средства финансираха и откриването на Неделни български училища в някои албански градове. Направи го и един успешен бизнесмен от моето село, син на един от известните български революционери и деец на ВМРО, който откри безплатно българско неделно училище в градовете Билищ и Корча за децата от български произход. По инициатива на хора родом от Връбник вече има и българо-албанско дружество.

Свидетел съм как в последните години нещата започнаха да се връщат към корените. Нямаше как иначе да стане, защото, въпреки че е минало доста време в изолация и неинформираност, истината бавно, но сигурно излиза наяве и възтържествува. Винаги, когато е най-трудно, ще обръщаме глава назад във времето, там стоят нашите исихасти, старите дядовци и баби с шаячните дрехи, които няма да позволят да бъркаме, а винаги ще ни напомнят, че сме българи. (Край)

(Бр. 10/2023 на „Златоградски вестник“)