…Думата беше за Василия Блаженнаго. Кога е зидан и от кого тоя храм, аз не зная, пък и исторически справки в дадения случай малко ме интересуват. Па и който го е зидал и епохата, когато е бил зидан, са били луди, душевно болни.

Храмът има една дузина кубета и върха на всяко кубе е омотан в чалма – истинска чалма, монголска, татарска или турска. Гънките и линиите, и боите на кубетата, и на всичките постройки около тях, а въобще и на целия храм, не стоят в никаква връзка помежду си.

Дрипите на някоя нашенска циганка са хиляди пъти в по-голяма хармония от гънките, линиите и боите на тоя храм. Ако би взел човек една дузина черкви, от дузина стилове, и при тях няколко джамии, и ги събори и ги навали на купчина – ще се получи нещо подобно на тоя храм.

Той смущава, вместо да уталожва душата. Разпръсква, вместо да събира, отвращава, вместо да привлича. А вътре – вътре е отрупано и претрупано със светци, кандила, злато, злато, злато.

Като че е грамадна една паяжина от нишки, върви, вериги, на които са обвиснали кандила, от които мъждукат всевъзможно цветни запалени фитилчета. И мирише на стара черковна мухъл, размесена с тъжна и влажна мирис на тамян.

И през тая мрежа от въжета, нишки, вериги и мухъл, образът на Саваота от свода на средното широко кубе изглежда като някакъв грамаден паяк-кошмар. И понеже аз и тъй страдам от кошмари, не възимах търпение да стоя там повече от една минута. Изскочих.

Две сгради са ми направили досега най-голямо впечатление: Султан Селим Джамия в Одрин – по своето величие, и Василий Блаженний – по своя ужас. Цяла Русия е днес храм Василия Блаженнаго, храм на безумие, с лобно място и пред входа и пред олтаря, дето се търкалят в кърви глава подир глава – често най-отборните глави на тоя край на сълзи и страдания и нечути изтезания.

И от високия и широк купол на тоя велик храм, през парата на кърви и сълзи, и вопли и стон, през мухълния въздух на деспотизма, гледа като паяк-кошмар бог и цар Николай II, окръжени с рой светци в жандармска и военна униформа...

Всички московски черкви – освен храм Спасителя – правят едно впечатление: тежки са, притискат и земята, и душата, пълна противоположност на църквите, които съм виждал по Европа, дето всичко се стреми нагоре, към Бога. Тук всичко дави и Бога, и човека. Към земята дави, мачка, към смъртта!

(Пенчо Славейков в писмо до

Мара Белчева от 16 май 1909 г.)