Лидия Шишманова чак плесна с ръце от учудване, като видя Алеко. Тя го заведе до масата под ореха в двора и отиде в къщата да повика гостенката си, двадесет и три годишната украинска поетеса ЛЕСЯ УКРАИНКА. / Псевдоним на Лариса Петровна Косач-Квитка./

Младата поетеса бе пристигнала в София още в края на май на гости на Шишманови и на вуйчо си – проф. Михаил Драгоманов. Вече единадесет години тя боледуваше от костна туберкулоза. След продължително лечение във Виена Леся Украинка се чувстваше по-добре, можеше свободно да се движи.

Като я видя да се задава от къщата заедно с Лидия Шишманова, Алеко, който вече бе чувал за нея, не можеше да повярва, че тази хубава девойка с продълговато лице и усмихнати очи е болна. Косите й бяха прибрани в кок, стройните й рамене личаха под светлопепелявата рокля. Думата „туберкулоза”, от която Алеко потръпваше, сега не се появи нито за миг в ума му.

Запознаха се, после всички насядаха около кръглата маса и заговориха за хубавото лятно слънце и за чистия въздух във Владая. Разговорът се прехвърли за Одеса и Киев, за Иван Франко, който насърчаваше младата поетеса, за лятото в Украйна.

Лариса Петровна заговори за родния си край – Волиния с гъстите гори, къдравите храсталаци и хълмовете, по които се белеят развалини на стари крепости, Волиния с бедните селяни, сред които още живеят стародавни легенди, песни и предания.

Недалече шумеше Владайската река и Алеко, унесен в плавната реч на Леся Украинка, като че чуваше песента на вятъра в тъмните лесове на Волиния и виждаше едно живо, пъргаво момиче да се катери по порутения зид на крепост…

През тоя ден Алеко забрави за всичко, което запълваше времето му в София.

(Димитър Мантов, „Щастливецът”)

.......

Що е то, когато тихо

ти лежиш като сираче

и от буря чакаш милост -

да те гали, да те тачи…

Що остава на такива?

Само мъката голяма…

Приемете тези думи!

Друго нищичко си нямам.

Леся Украинка

15-21. 01. 1911

Черно море