Димитър МАРИНОВ

 

…Две думи за руската окупационна власт.

 

При главнокомандующия имаше началник на гражданското устройство в България, той беше княз Черкаски. Тоя княз Черкаски беше си създал особено понятие за нашите млади и стари. На дедо Антима, когато последният се връщал от заточение и минал през Сан Стефано, за да се представи на великия княз Николай Николаевич, той се срещнал и с княз Черкаски.

 

- Ваше Сиятелство, оплакват ми се младите наши революционери, които се връщат из турските тюрми, че никъде вашите органи не ги приемали на служба, били предпочитали досегашните турски аази в меджлисите и други стари турски чорбаджии.

- Вярно е – отговорил князът, - Младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с Освобождението на България се свършва. Старите турски аази в меджлисите и чорбаджиите са отлични строители; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело требва да отстъпи на строителството.

Княз Черкаски бил прав. Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска заддунайска губерния. Срокът, в който требваше окупационните граждански и военни власти да напуснат новосъздаденото княжество, никъде се не предвиждаше.

И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хайдути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго абсолютно-монархическата администрация на руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт.

Затова той предпочете старите, които беха еветчии пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите. За щастие княз Черкаски почина. Обаче неговите идеи и неговите инструкции останаха. Ето защо, ние виждаме, че по-големата част в администрацията беха предпочетени всички стари и те стоеха най-близо до окръжните началници и беха в най-голема интимност, а младите беха все по-далече от тия руски управници.

За административни управници, като се почне от губернаторите, па до окр. Началници, беха всички руски монархисти, бюрократи, такива, каквито ни ги представляват руските писатели.

Окръжните началници беха почти всички гвардейски офицери, надути, горделиви и пияници, и всички в тила, защото беха всички с протекции. Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше: волята и капризите беха закон.

О, колко Али Риза бей и Исмаил войвода, двамина ломски управници, прочути със своите кефове, бледнеят пред руския гвардейски капитан Павел Нечаев, а колко той, гвардейски капитан руски, малък и жалък се представя пред благородството на Хюсеин бей, каймакаминът, който ме арестува. Хюсеин бей беше прав, защото аз рушех Турската империя; а Павел Нечаев?

В що се бех провинил пред руската власт? Че оправдах Коцева? Че осъдих Узията да повърне на селянина собствения му кон, който бе заграбил?

*

Но само Нечаев ли? Който иска да види произволите на руската окупационна администрация, нека намери в. “България” от 1878 г., който се издаваше в Гюргево. Нека прочете кореспонденциите на именития кореспондент Немирович-Данченко, които той пращаше на руските вестници. Тоя Данченко беше писал и за Нечаев, а за мене беше писал, че съм полудел от изтезания. Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме. Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които в отговор на всека дума ни завираха в очите: “Ми для Вас кровь проливали”. В отговор: “Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь проблювали”, и велико поучителните думи на дедо Антим, както той каза на княза Дондуков-Корсакова, когато тоя последния му рече: “Ваше Блаженство! Что думаете? Болгария уже освободена!”, а той си поклати главата:

“Думаю, Сиятелство, о том: Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от вас!”

След Берлинския договор, с който се унищожи Санстефанския и на руската окупация се предвиди срок, руските административни власти станаха по-внимателни към младите български дейци и изобщо към българите. Нечаевци станаха немислими вече. И с това Берлинския договор, покрай многото неправди за нас, донесе едно благо дело – отърва ни от руската окупация.

И днеска има людие – и мирски, и духовни, които са отчаяни русофили, т. е. които верват, че русите дойдоха да ни освободят и подписването на Санстефанския договор 19 февруари (стар стил) се празнува и днес като ден на нашето освобождение. И тия лица – духовни са всички архиереи, а мирски – видни списатели, държавници и поети (като покойния Вазов), подчинили на руския монархизъм, на руския цар, цялата воля на българския народ.

И днес ние виждаме, че тия същи мъже после толкова събития, после толкова свидетелства, останаха все тъй заслепени русофили и създадоха: Св. Александър Невски, Свободния университет (който е руски университет), паметниците руски – на Шипка, в Плевен, София и другаде, руска семинария, руска гимназия, руско военно училище и пр. явления и строения, които толкова напакостиха на държавния живот на България.

Когато пиша тия редове (1926 г.), аз съм вече на 81-годишна възраст, много съм чел, много преживех, много съм мислил и като си припомня големите злини, които ни причини руската дипломация, дохождам до големо недоумение: на какво се дължи туй заслепено русофилство на тия наши мъже, от които има много умни люде...

Покойният Вазов, който в едно свое стихотворение клеймеше нашите врагове през време на последните войни, избегна да спомене Русия; аз му написах кратко писъмце, с което го мило упреквах в това, като го запитах: Руските войски в Добруджа с румънските защо беха дошли: да ни освободят ли или да ни изковат нови робски вериги?

Той ми отговори на една картичка, изпратена в плик по пощата. Ето съдържанието й:

“Драги бай Митко, прав си, но немам кураж да сломя в мене кумира, който сам създадох. Поне засега. Твой Вазов.”

Както е известно, през Първата световна война Иван Вазов намери кураж и написа своите две стихотворения "Към руските воини" и стихотворението, посветено на конницата на ген. Колев…

 

(Из “Спомени из моя живот

или моята биография”)