Бранко КАСАБОВ

Още през 1842 г. чешкият етнограф Павел Йозеф Шафарик отбелязва, че не става въпрос за старо мюсюлманско население, а за новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи и сега още родния си език”.

Три десетилетия по-късно, през 1875-а, австрийският пътешественик Феликс Каниц пише, че „всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нявсякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя”.

Година след него, в своята „История на българите”, чешкият славист Константин Иречек ще обърне внимание, че „много българи, приели исляма и най-вече районите около Ловеч, все още са населени с така наречените помаци, т. е. българи мохамедани.'’ Друг е въпросът, че помаците винаги са ги определяли отвън. Просто не са им позволявали да имат собствена идентичност, самите те да решават какви искат да бъдат. Да не говорим за „възродителните процеси” от 1912-13-а, от началото на 40-те, след което през 50-те, 60-те и накрая 70-те години, по времето на тоталитаризма, когато спрямо тази група се води не само политика на определяне отвън, но и на асимилация, на вменяване на идентичност, което по принцип е недопустимо.

Смехотворно от академична гледна точка е твърдението, че помаците са отделен етнос, но подобни опити са разбираеми в светлината на споменатата вече двойна маргинализация и на недопускането на тези хора да определят сами какви са те.

Малко се знае, че след първата от Балканските войни, между 1912 и 1920 г., 40 на сто от помаците в Южна България са били принудени да напуснат родните си места, много села били опожарени, имало е редица актове на насилие и това принудително „хигиенизиране” на населението допълнително ги е отблъснало.

В излизащия в Букурещ от 1869 до 1873 български вестник „Свобода”, енциклопедистът Любен Каравелов помества статия, в която разглежда родството между българи, християни и мюсюлмани, и общата им борба срещу турците.

„Най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т. нар. гръцко образование между православния български народ'', пише Каравелов за българите мюсюлмани.

За едни „мохамедане-българе, като

добри и прилѣжни земледѣлци...”

За с. Тушим, Ениджевардарско, към планинската верига Пиново-Нидже-Кожух, където е и старата българска църква "Свети Димитър" (1842). През 1894 г. Густав Вайганд, в книгата си "Аромъне", ще напише: „Тукъ се начева така наречената равнина Българо-Мегленъ. Тя е затворена отъ стръмни планински височини, отъ които изтичатъ множество рѣки и барички, като Слатина, Голѣма рѣка, Бѣлица, които напояватъ прѣбогато равнината и които, съединени подъ името Мегленица, се изтичатъ на югъ.

Западното положение, добрата почва и изобилната вода, издѣйствуватъ една богата растителность и голѣмо плодородие. Три пѫти прѣзъ годината може да се поженва. Снѣгъ пада многа рѣдко. По-голѣмата часть отъ жителитѣ сѫ помаци, т. е., мохамедане-българе, извѣстни като добри и прилѣжни земледѣлци...”

(Бр. 4/2023 на „Златоградски вестник“)