Лидия ГЮНЕЛИЕВА

Наскоро мои приятелки във фейсбук бяха публикували един и същи материал със заглавие „Българин на първа линия в болница на Оксфорд: Смъртността е по-ниска, заради ваксините". Стана ясно, че става въпрос за наш сънародник, явно популярен в Обединеното кралство.

През годините в Англия вече познавах доста и особено се впечатлявах от онези българи, които показваха най-добрите страни от нашата народопсихология.

Зачетох се и разбрах, че текста е за нашия съгражданин, златоградчанинът д-р Петър Димитров-Пандов.

Малко са българите в Англия и още по-малко златоградчаните, които не го познават. Наскоро ми споделиха, че често съветва онлайн /без заплащане/, обажда се и лично пита как протича лечението. Да не говорим за пословичния му спокоен тон и любезно общуване.

Още преди да разбера, че е станал член на Кралския колеж на Анестезиолозите /Royal College of Anaesthetists/, знаех, че там приемат най добрите. Преди доста години бях млада, ентусиазирана учителка. Вършех си работата по всички тогавашни правила и изисквания.

Сегашният ни знаменит доктор беше още тогава много буден, умен и дисциплиниран ученик.

Не си спомням случай за каквато и да е негова „изцепка“. Та влизам един ден в час и както си му беше редът, започвам да изпитвам. Първи, втори, трети ученик, че и пети, шести - никой не беше учил. Съответно обявих, че на всички пиша двойка. Тогава ни държаха сметка за подобни случаи. След като стана ясно, че съм насвяткала укорителен брой слаби оценки, трябваше да спра и достойно да напусна „бойното поле". Вдигнах Петьо, убедена, че ще спаси положението, въпреки че беше изпитан в предишния ми час и както винаги беше получил обичайната шестица. За голяма моя изненада, дори бих казала - за голям мой ужас, той заяви, че също не е учил… Разбирате, че и на него трябваше да „зашия" двойка. И може би това е единствената двойка в интересната му биография.

Винаги, когато се сетя или чуя за Петър, се сещам за този случай и аз знам защо.

Първо, защото беше невъзможно да го хванем натясно,  т. е. неподготвен.

Второ, защото мисля, че той го направи от солидарност с останалите или успокоен от мисълта, че е изпитан предния ден, също не се бе готвил. Като едно нормално 10-11-годишно момче, е решил да си вземе почивка. Откъдето и да го погледнем - нищо лошо. Не можех обаче да си погазя принципа - щом не знаеш, получаваш слаб 2.

Бях впечатлена не толкова от приятелския му жест към съучениците, колкото от това, че не показа обида и раздразнение от тази извънредна за него ситуация. Остана си все така ведър и любезен. Без опит да си приписвам някаква заслуга, искам да приключа с убеждението, че още тогава той си беше нашия добър, умен и пожертвователен, днешен доктор от висока класа.

(Бр. 4/2023 на „Златоградски вестник“)