Юлиян ПОПОВ

Има едни хора, и те не са никак малко, които обичат Русия на инат.

Те я защитават със страст, но не защото разбират добре Русия, не защото са отгледани с руски песни или защото са обиколили Русия надлъж и на шир. Заявявайки своята привързаност към Русия и подкрепа за президента ѝ и за тяхната война, те изразяват своето дълбоко разочарование от собствения си живот.

Разочарование, че вече не са млади, че имат болки в кръста, че кухнята им не може да се отмирише от запръжки, че асансьорът не работи от години, а прозорците на стълбището са счупени, че лъскавото очакване за Европа, формирано от списание Бурда или Щерн преди 40 години, се е оказало измамно и че Европа не е безплатен Кореком, който очаква с отворени обятия всички, отхвърлили оковите на комунизма. Огорчени от това, че децата са ги напуснали и са заминали за Испания. Гневни, че дъщерята на партийният секретар живее по-добре от тях, а те са страдали преди, надявали са се после, а днес прекарват дните си в караници с жените си, с които не се понасят.

Недоволство, че махнаха софийското жителство и сега те загубиха привилегията да са софиянци, защото вече всеки може да бъде.

Недоволство от това, че вече няма изходни визи, но въпреки това те не пътуват. Дори и да могат да си го позволят.

Любовта към Русия на тези хора не може да бъде разколебана със снимки на избити невинни хора или разрушени от руските бомбардировки градове. Ужасите, които виждат, ги радват, някъде дълбоко и непризнато, защото виждат, че и други страдат и че някой някъде отмъщава с терор за техния несретен живот. Любовта им не може да бъде разколебана и с факти, защото те мразят фактите, мразят реалността, мразят собствения си живот.

(Бр. 2/2023 на „Златоградски вестник“)