+ Или отново за историята на един разстрел, разследван от Ивайла Александрова

Еми БАРУХ

1.

Преди 3 седмици в Съюза на архитектите в София бе представен документалният роман на Ивайла Александрова “Оловна тишина”. Историята на един разстрел. Залата беше пълна и тихият глас на Ивайла звучеше някак глухо и в странен дисонанс с множеството. Не знам как точно може да се измери този колосален труд: 10 години изследователско упорство, стотици хиляди проучени страници, записи, свидетелства, 717 страници плюс още 50 за именния показалец, с общо тегло 843 грама.

Когато преди няколко дни затворих последната страница, физически усетих вледеняващия маскарад, в който всички сме били неволни статисти. Четеш и усещаш, че в тази въртележка от подлост, страх и ерозирали характери се е въргаляла (и се въргаля) цялата “правоверна комунистическа пропаганда”, която се пропуква ред след ред и те оставя с усещането за погнуса от тоталната измама на предателството: към историята, към умрелите, към живите, към наследниците, към епохата, към мимикрията на днешното “вчера”. Това е криминален роман-учебник. Съжалявам, че малцина от поколението на моите деца ще я прочетат. Съжалявам, че съвременниците продължават да мълчат.

2.

Историята на един разстрел, по чиито следи Ивайла Александрова върви в продължение на 10 години, е зловещ разказ за бездната на нашето общо минало. 717 страници, които те поглъщат, стоварват се върху учебникарските клишета на аранжираните легенди за този исторически епизод и те завихрят в едно обсебващо пътуване назад - опитваш се да осмислиш лабиринта от изкривени детайли, фалшиви пози, да прескочиш крепежните елементи на измамата, с която са ни хранили десетилетия.

ОЛОВНА ТИШИНА (чудесно заглавие!) кънти в продължение на 80 години! Някакво стоическо упорство е прокарвало пътя на Ивайла от сигнатура до сигнатура, за да открие зад най-неочаквани рафтове парчета от истината, да ги подреди и да ни ги поднесе по завладяващ начин. Няма по-важна книга през 2022-а в България. Не само заради майсторството, с което ни води по пунктираната линия на историята. А заради демаскирането на наложената “от победителите” нейна версия.

И… - забележете, четящи хора! - и днес все още остават някъде старателно скрити под други сигнатури парченца от пъзъла. Има хора, които крият това знание (страх? подлост? продажност?), за да не лъсне лицемерието на партийните елити. Питам се дали след 80 години някоя друга Ивайла, търсейки съвършено други документи, ще попадне и на тях. Излиза на показ цялото притворство на всички равнища от комунистическата пропаганда, която сякаш се е опитвала (и продължава да се опитва!) генетично да модифицира собствения си клетъчен състав.

Тотално съкрушителен е фактът, че истината е била известна (истината е известна!) на много от партийните стражари и че опитите тайните ѝ да бъдат охранявани продължават. Вероятно, за да не се разголи тялото, за да не открием гангрените по него, за да не анализираме генезиса на покорната поза на БСП и нейните производни, които стоят наведени унизително пред портите на Кремъл и опитват неумело да подменят завещанието.

3.

Преди пет години, когато започнахме да подреждаме изложби в Гарнизонното стрелбище - там, където е разстрелян Вапцаров, чух официалната версия, според която разстрелът на поета е извършен именно в тунела, приобщен към мемориалния комплекс. (За другите тунели, които не са към Музея за история на София, не се говореше.) В него е монтирана една естетски надупчена метална релса, която - според екскурзовода, е “релсата, на която на 23 юли 1942 са вързали шестимата осъдени на смърт преди да ги екзекутират”. Именно тук всяка година на 23 юли БСП организира нещо като възпоменателно поклонение в памет на своите герои.

Когато прочетеш книгата на Ивайла Александрова, разбираш, че тази плакатна манифестация на почит към “славното минало” е украсена с подменени елементи, които не просто изкривяват картината, а градят съвършено различен морален конструкт, който обслужва много пластове лъжа; лъжа, която се завихря и възпроизвежда като клетките в отрязаната опашка на гущера…

И не става дума за наглед несъщесствени детайли като тези, че нито това е тунелът, нито тази е релсата, нито това е мястото. А защото (перефразирайки Елена Алексиева от великолепния ѝ предговор към “Оловна тишина”) “…най-забележителното и покъртително постижение на книгата” на Ивайла Александрова е, че преобръща “официално скрепения наратив на историята” , хвърляйки ужасяваща светлина върху истината ….

Гарнизонното стрелбище е част от Музея за история на София, наречен експозиция на политическото и националното помирение. Но няма и не може да има помирение, докато отсъства мъжество на разума, който да намери тона, формата и времето, за да разкаже спокойно всичките наши провали. Провалите ни като общество и провалите ни като индивиди. Защото всеки един от нас е носител на няколко грама лъжа.