„И Габровци и Еникьовци имат едро тяло, силно развити и яки мускули, повечето с руси очи и коса, лице сухо въздългнесто, кожа тъмно жълтеникава (знак на не дотолкова здрав климат), кресливо и бързо говорение, говор натъртен и юнашки, лек но ленив ход, правилни черти, смел, набожен, откровен и наклонен към леност характер, весел нрав, но инак честни черти и обноски. Еникьовци са един вид саможиви, себелюбиви, студени и хладнокръвни към всичко, а Габровци любезни, разговорливи и много гостоприемни…

Решителний им и юнашки дух ги е поставил да станат пословични в цялата тая част на Родопите. И благодарение на това, те са преживели разните лоши минали събития в тия уединени места, като капка в морето, та и сега живеят мирен и дружески живот с прочутите си разбойнически съседи Чеченци. Нищо не може тям да ся открадне от селата им и добитъците им свободно кръстосват и най-опасните планински паши в Улуеле и Чалът. В случай че липса някое добиче, Габровци особено, имат такова взаимно съгласие помежду си, щото всички способни за оръжие мъже скокват с оръжията си и догде не намерят изгубеното или докопат разбойникът, не връщат ся в село. Един стар и заслуживш българин учител Иаков С. Змейкович, който учителства и до днес (от 20 години насам) в тия села ми пишеше един път такава характеристика за тия български места: „Габровци и Еникьовци са юнаци, Даръ-дерци дипломати, а Ахъ-челебийци способни за търговски спекулации, но само едно им нехвела, че пият много спиртливи пития“. И наистина, нигде другаде в Родопите не употребляват толкова много спиртливи питиета, колкото в Габрово и Еникьой…

Поминъкът и на двете села е отчасти земледелие, скотовъдство, занаяти няма, освен грънчарство, но главний им поминък е в сеянието, произвожданието, работянието и търговията им с тютюн. Българката в Еникьой и Габрово от дете е научена да работи, да сади, бере и произвожда тютюнът под жарките слънчеви лъчи цяло лято. Мъжете това не правят; те пролет слазят в Ксанти, Енидже и Кавала и до есента нареждат, чистят и свързват по качества събраний от търговците в маазите тютюн с определена надница от 15 до 50 гроша според умението и пъргавостта на работника. Есен те оставят тая работа, единствено тяхно занятие, дохождат си в домовете и цяла зима до пролетта спечелените пари отиват на кръчмарите, а някои дори и длъжници остаят накрая. Мъжката работа зиме е или в кръчмата, или в дружески пирове, или на лов в гората. Къщните потреби, дрехи, храна и всичко нуждно набавя железната ръка на жените. Такова е болшинството на населението и в двете села. Лете остаят само болните, старците и малкото по-състоятелни мъже и неколцина търговци…“

(Стою Шишков. „Няколко историко-археологически

бележки и материали из живота на българите в Ксантийско”

– Родопски старини, 3, 1890)

(Бр. 17/2022 на „Златоградски вестник“)