Георги-Момчил ПОПОВ

Кавала е огромен амфитеатър за 80 хил. жители, със сцена залив и пристанище на Бяло море. Декор е живият силует на митичния остров Тасос. Географите казват, че стръмните гънки на града са последните южни склонове на Пирин планина. А щръкналият над водите Тасос е крайната мраморна гънка на Родопите.

С порасналата ми дъщеря сме канени на гости у скъп приятел от младини. След като изръшкал Глобуса, от година-две хвърлил котва (с тераса и тента) над вселенската разкошотия тук. Докато търсел из Северна Гърция къде да се махне от прашна и некъпана София, спрял с „Алфата“ на пристана с палмите, яхтите, гларусите, таверните, туристите, кафенетата... Погледнал нагоре към града по хълма, замижал като да рисува. И пеперуда му кацнала на сърцето - Монте Карло, само на 360 км от София. Мечтите са мечти, дори и с посребрени коси. Останал... Сега да видим и ний.   

На Кавала се стига и на гуми и с мускули... Казвам „на“, а не „до“, защото градът е два пъти по-стръмен от Велико Търново. Поне така ми се стори от зор. Да стигнеш ложе и да отмориш край Егея на тоз координат, се иска яка тренирана стъпка. А дръзнеш ли да катериш с кола – висш автопилотаж. След прегръдка с домакина дръпнахме нагоре „с крака“. Защото паркоместата из кривите улички и под партерните колони на самите жилищни сгради са заети от местните жители. От паркинга долу на Морската градина до дома на художника Ед Греко (на шега и истина наречен от нас), с багажи и оплезен език  мой, бихме нагоре 131 стъпала!... Броени! После узнах, че сме усвоили мускулно от 0 до 40 метра надморска височина.

Всъщност, досадно старческо охкане и скърцане мое в полет из красотите. Сред грак от кръжащи чайки и гларуси по върлото, между външни домашни врати на самите улички- стълби. Между стари зидове и църкви (в града били 64!), балкони, еркери, небрани диви портокали. Ей така - за красота и свеж въздух, из цветните екзотики на огромна пощенска картичка. С пулс, блъскащ в гърлото. Казват, че във Велико Търново посоките на Света били три: нагоре, надолу и по стълбите. В Кавала обаче са пет – споменатите, плюс гледките към Егея и остров Тасос. Защото

добереш ли се жив до панорама

към залива, под краката ти блясва

гръцката Ривиера! Митичен спектакъл на живо в античната родина на демокрацията.

Утрото вече е петък, още делничен ден, и оставяме щерката да се труди „хоум офис“. А двамата вехти ваятели с елегантна кучка Шарли слизаме на пеши тур по брега на Бяло море - така наричано само у нас. Морската градина е рехава още, само с някой и друг бачкатор или кучкар... „Всяка сутрин се мете, а вечер вратите се заключват“, сочи ми Едо. Влезли сме зад стабилна метална ограда около парк с палми, алеи от бял мрамор, чисти пейки и тънък морски бриз. На всяко дърво, треви или храсти, има специална система за поливане, да не изгинат от летните жеги.

Градският плаж, морската градина на Кавала и посоката Атон остават зад нас. В празнични дни паркингът за авто файтони и широкият асфалт на крайбрежната улица се разчиствали, за да станат широка пешеходна зона и фермерски пазар. Умно! Лунапаркът още дреме, рано му е за веселби. Сядаме на кафе на яхтения пристан – любим кът на художника. И как не? Тук няма нужда да рисуваш. Зевс и Посейдон са махнали широко с ръка и струи светлина – крепостта на хълма отсреща и старият град Панагия, в далечината под него морската гара, отпред спящите още закотвени яхти. Ранобудни чайки, корморани, рибета в прозрачните води под краката ни... Приказка! По бетона на вълнолома пред яхт-клуба и назад крачат подранили старци. Люде ведри, обрани, чисти и спретнати, набожни, с броеници. Но пък гърци са – кряскат тихо, ръкомахат, пазят табиетите си. Срещнат ли непознат, поздравяват любезно с „Калимера!“ или „Ясус!“. Иди гони по вълните мрачните балкански „благословии“...

„Утре ще идем до стария град. В началото му е дюкянчето за сувенири на Лина. Наше момиче, художница, от 20 години работи тук. Ще ви покажа и чашата на Питагор. Но днес е затворено, утре.“... Оказва се, че в Кавала извън сезона и заради епидемията К19, магазинчета, хлебарнички, касапници, зеленчуци, че дори супермаркети и аптеки работят през ден – заради скъпите търговски лицензи, да пестят... Умно, но не най-удобно за постоянните  жители. Свиква се. Само някои големи таверни и кафенета по крайбрежната са нон стоп - покриват си харчовете, сериозни са компенсациите и от държавата.

И ето ни вечерта, кир Йорго Момчил с кир Ед Греко и мило дете наше на сладък лаф на брега на Бяло море в Кавала. По-точно, в таверна „Апико“, на сами пристана за рибарските корабчета. Вече местният ни домакин (все пак дядо му е роден в Солун) казва, че рибарите тук предимно са араби, но вършат чудесна работа. От морето – право на масата... Големи риби със странни имена в големи чинии с формата на риба. Салати, салтанати, мераклийски мезета, шницели, печени мръвки, порции двойни на нашите – всичко прясно. В гръцка таверна, тоест „ципуриадико“ - ракиджийница (от „ципуро“ – ракия). Но уви, не на юнашко узо, а само на чашка бяло винце, поради дочакакана сребърна зрялост. И за вечерен акцент на раздумката – снимка за спомен пред колониално пищната сграда на община Кавала и огромна ретро панорама на града. Шест метра старо фото на същата сграда, но с море и лодки пред нея... Оказва се, че преди 100 години административният център и тържественият площад със знамената, където стоим сега, са били вълните на Егея! Цели 400 метра и кусур напред - до днешните пристани и крайбрежна улица, са добавени допълнително с мраморни скали. Заравнени, бетонирани и застроени. Евала, съседи!

По ярко осветената централна

улица в нощта спираме и пред

очукан паметник на войн от Първата световна. Защитен от посегателства с дебели стъкла, с дикретно насочени лампи. Написано е на EN, GR, BG: „Статуята на Войника от Балканските войни е поставена през 1938 г. от кмет Ат. Балану, но е построен с грижата на кмета М. Лолидис. С появата на българските окупатори през месец май 1941 г., паметникът е разрушен и изхвърлен, а тялото в Таласса и мраморната глава са заринати в окопите на площада. Общинският орган счита за свой дълг и въпрос на чест да се възстанови, доколкото е възможно и статуята да бъде поставена отново на мястото й. Преподаването на историята предотвратява повтарянето на грешки, учи на благоразумие и хармонично съжителство, напомня глупави и фашистки политики и осъжда категорично иредентистките тенденции. Да на сътрудничеството, на прогреса, на общия път в семейството на Европа и Балканите, но не на забравата. Защото народ без памет е народ без бъдеще. 2016“. (Краят на текста – в следващия брой)

(Бр. 16/2022 на „Златоградски вестник“)