Юлиян ПОПОВ

Разбирам огорчените симпатизанти на Русия. Разбирам нежеланието на хора, които са реално свързани с Русия, активно да критикуват Русия. Разбирам желанието на онези, които искат войната да спре, независимо от това при какви условия. Разбирам онези, които смятат, че войната в Украйна е само война на Путин, а повечето руснаци си мълчат, за да не пострадат...

Разбирам и тези, които настояват, че въпреки всичко Русия е страна на висока култура, която е дала много на света. Разбирам и онези, които винят Западния свят, защото не е направил достатъчно, за да интегрира Русия.

С повечето от тях не съм съгласен, но ги разбирам. В крайна сметка не е лесно, ако дълго си вярвал в нещо, за един ден да го отхвърлиш тотално, без съжаление, огорчение или опит да го оправдаеш.

Това което не разбирам е злобата и зависта към Украйна - празничния възторг от разрушени градове; задоволството от избитите цивилни; почти отмъстителния възторг от новините за милиони украинци, които са прогонени от домовете си; злопаметния гняв към Украйна на хора, които никога не са били в Украйна, нищо не знаят за нея и няма какво да помнят; озлобената радост от превзети от руснаците територии; безразличното свиване на рамене пред новини за масови изтезания и екзекуции; безкритичното оправдание на нахлуването в чужда територия...

Има човешки граници, които не бива да бъдат прекрачвани, ако искаме да бъдем хора. Отвъд тях вече не сме. Не сме дори и животни - животните не изпитват наслада от несправедливостта и от страданието на другия.

(Бр. 14/2022 на „Златоградски вестник“)